Сталин – Човек от стомана

     30.07.2011 год.

      Йосиф Висарионович Джугашвили известен като Сталин, е бил дълги години диктаторът на Съветския съюз. Роден е в 1879 г. в град Гори, Тифлиска губерния (днешна Грузия). Родният му език е грузинският — много различен от руския, който научава по-късно и който винаги е говорил с подчертан грузински акцент. Той е израснал в беднотия. Баща му, обущар-пияница го е биел жестоко, но умира, когато Йосиф Джугашвили е единайсетгодишен. Като малък посещава църковно училище в  родния си Гори, а в юношеските години учи в Духовната семинария в Тбилиси, но в 1899 г. е изключен, защото разпространява подривни идеи. Заедно с В.З.Кецховели и А.Г.Цулукидзе съставят ръководното ядро на революционното марксистко малцинство и се противопоставят на опортюнистическото мнозинство на тази организация.

 През 1901 г. Сталин е избран в Тифлиския комитет на РСДРП. А след разцеплението между руските социалдемократи чрез инициативите и учението на Ленин, Сталин, който е социалдемократ от 1899 г., е станал през 1903 г. болшевик. В тази същата година Сталин е осъден на заточение в Сибир, от което успява да избяга и се среща две години по-късно като вече наложил се партиен активист сред болшевиките в Русия ръководителя си Ленин. Вземайки страната на болшевиките, през годините до 1917-а е активен партиен член и е арестуван най-малко шест пъти. Но присъдите му са обикновено леки и понеже един-два пъти успява да се измъкне, се създава подозрение, че може да е бил двоен агент през част от този период. И тъкмо по това време възприема доста подходящия псевдоним Сталин — човек от стомана.

Сталин не е играл истински голяма роля в комунистическата революция през 1917 г., но тогава е получил поста на главната редакция на печатния им орган в. „Правда”. През следващите две години обаче е много активен, а в 1922-а става генерален секретар на комунистическата партия, и остава (до смъртта си) на този пост и срещу волята на Ленин след смъртта му през 1924 г. Този пост му осигурява голямо влияние в ръководството й и е важен фактор за успеха му в борбата за власт, която се води особено след смъртта на Ленин.

„Другарят” Ленин в завещанието си е искал да остави за свой приемник Троцки. В  политическото си завещание Ленин заявява още, че Сталин е твърде безогледен и трябва да бъде махнат от поста генерален секретар. Но след смъртта му в началото на 1924 г. Сталин успява да потули Лениновото завещание. Той се съюзява с Лев Каменев и Григорий Зиновиев, двама важни членове на Политбюро, с които образува „триумвират”. С общи усилия те успяват да разгромят Троцки и последователите му. След това Сталин гения във вътрешните политически борби, се обръща срещу Зиновиев и Каменев и също ги съкрушава. Разгромил в борба за власт „лявата опозиция“ (Троцки, Каменев, Зиновиев и последователите им), Сталин продължава напред и възприема някои от най-важните им политически предложения. Скоро след това се нахвърля и върху водачите на дясното крило в комунистическата партия — негови довчерашни съюзници — съкрушава и тях. От 1928 г. Сталин е тотален владетел на СССР. За 25 години до смъртта му през 1953 г. Сталин заема предполагаемо най-неограничената властова позиция в историята на човечеството като диктатор.

От тази силна позиция „Човекът стомана”става параноичен и започва в 1934 г. нечувани политически чистки. Събитието, което формално слага началото им, е убийството на Сергей Киров, висш комунистически функционер и един от съветниците на Сталин, на 1 декември 1934 г. Предполага се обаче, че Сталин лично е наредил Киров да бъде убит — донякъде, за да се отърве от него, но най-вече, за да има предлог за последвалите големи чистки. Сталин е изключително волева личност, в същото време притежава подчертано качеството да изчаква - тези черти на характера определят патологичния му профил на най-големия масов убиец в историята на човечеството.

В течение на няколко години много видни комунистически функционери от революцията през 1917 г., служили при Ленин, са обвинени от Сталин в измяна и са екзекутирани. На големите публични процеси в повечето от тях правят открити самопризнания. Това е равносилно все едно президентът Томас Джеферсън да беше арестувал подписалите Декларацията за независимостта и конституцията, да ги обвини в измяна и да ги екзекутира след пълните им „самопризнания“ на публични процеси. В 1938 г. идва ред и на Хенрих Ягода — това е човекът, оглавявал дотогавашните чистки. Той е изправен пред съд, признава, че е изменник, и е екзекутиран. По същата причина приемникът му — Николай Ежов, става поредната жертва на чистките и също е убит. Най-големите демонстрации и геноцидни акции Сталин започва 1928 г. с принудителната работа на затворници като средство да накара принудителната индустриализация в СССР да даде резултат, а в това време въвежда мерки да се довърши насилственото отнемане на собствеността по селата.

С безогледно използване на тайната полиция, с произволни арести и екзекуции и продължително заточаване в трудови лагери на всеки, който, макар и плахо, критикува неговото управление, Сталин успява да постави в безропотно подчинение целия народ на СССР. Към края на 30-те години той вече е създал може би най-абсолютната диктатура в наше време — управление, което се меси в живота на всеки и за всичко и което не признава никакви граждански свободи.

Към икономическата политика, следвана от Сталин, се отнася насилствената колективизация на земеделието. Тя е крайно непопулярна сред хората и много от тях й се противопоставят. Но в началото на 30-те години по негово нареждане милиони селяни са или избити, или обречени на гладна смърт и накрая Сталиновата политика се утвърждава.

Най-важната цел, следвана усърдно от Сталин, е бързата индустриализация на Съветския съюз. Тя е осъществена отчасти благодарение на „петгодишните планове“, възприети по-късно от много други страни. Въпреки многото й недостатъци индустриализацията се оказва успешна. Независимо от огромните материални загуби през Втората световна война Съветският съюз излиза от нея като втората индустриална сила в света. (Но в крайна сметка Сталиновата земеделска и индустриална политика нанася тежки загуби на съветската икономика.)

През август 1939 г. Хитлер и Сталин саподписали прословутия пакт „за ненападение“. Само след две седмици Хитлер нахлува в Полша от запад, а няколко седмици по-късно същото прави Съветският съюз от изток и завладява източната част от страната. През същата година Съветският съюз заплашва с въоръжено нахлуване трите независими страни Латвия, Литва и Естония, които се предават без бой и са присъединени към СССР. По подобен начин — след заплаха със сила — е присъединена и част от Румъния. Но Финландия отказва да се поддаде на заплахи, русите нахлуват и завладяват земите й. Тези присъединявания често се оправдават с обяснения, че въпросните територии са необходими за отбраната на Съветския съюз в случай на нападение от страна на нацистка Германия. Но когато войната завърши и Германия бе напълно разгромена, Сталин не понечи да се откаже от контрола върху присъединените територии.

В края на Втората световна война съветските армии окупирали голяма част от Източна Европа и Сталин използва това, за да настани там комунистически правителства, послушни на Съветския съюз. Марксистко управление e било създадено и в Югославия, обаче в нея не е имало руски войски и тя не се превръща в руски сателит. За да не би останалите комунистически страни в Източна Европа да последват примера й, Сталин се погрижи да се организират чистки в източноевропейските сателитни държави.

В периода непосредствено след войната е започнала и студената война. Вината за нея е колкото на западните лидери, толкова и политика на Сталин и неутолимото желание да разпростре комунистическата система, а чрез нея и съветската власт, по цялото земно кълбо.

През януари 1953 г. съветското правителство е оповестило, че група лекари са арестувани, защото заговорничели да ликвидират високопоставени съветски функционери. Това е прозвучало така, сякаш Сталин подготвя следващата поредица нечувани чистки. Но на 5 март 1953 г. 73-годишният диктатор е умрял в Кремъл. Тялото му е било балсамирано и поставено на почетно място редом до Ленин в мавзолея на Червения площад. През следващите години обаче славата му помръкна и днес той е ненавиждан като тиранин във всички земи, които някога е владеел.

В семеен план Сталин не е такъв стоманен успех както в политиката. Той се оженва в 1904 г., но след три години жена му умира от туберкулоза. А Яков, който е единственото дете от този брак, е пленен от германците през Втората световна война. Те предлагат размяна, но Сталин отхвърля предложението и Яков умира в немски военнопленнически лагер. В 1919 г. Сталин се жени повторно. Втората му жена умира в 1932 г, уж сама посегнала на живота си, но има слухове, че Сталин лично я е убил или е наредил да бъде убита. От втория брак се раждат две деца. Синът, офицер от военновъздушните сили, става алкохолик и умира в 1962 г., а дъщеря му Светлана забягва от Съветския съюз и в 1967 г. пристига в Съединените щати.

Най-отличителната черта на Сталин е неговата жестокост. Според обкръжението му милост и обич са били чужди на тиранина. При това е толкова подозрителен, че това граничи с параноя. Обаче е и изключително способен човек: енергичен, упорит, хитър, с необикновено силен дух.

  Като съветски диктатор в продължение на близо четвърт век Сталин е оказал огромно влияние върху живота на много хора. Фактически, ако цялостното влияние на даден диктатор върху собственото му поколение съответства на броя на хората под негов контрол, на личните му безобразия и на времето, през което е бил на власт, тогава Сталин е може би най-забележителният диктатор в историята. Приживе той изпраща милиони хора в трудовите лагери, обрича ги на явна или пък гладна смърт. (Не може да се уточни колко хора са загинали при неговите чистки, но числото е някъде около 30 милиона.)

Ето защо няма съмнение, че кратковременното влияние на Сталин е огромно. Но подобно на съвременника му Адолф Хитлер, с когото често е сравняван, не е ясно какво ще бъде трайното му влияние.

Приживе Сталин е разширил границите на Съветския съюз, създал империя от сателити в Източна Европа и превърна СССР във велика сила с влияние във всички краища на земното кълбо. Но през последните няколко години внушителната съветска империя в Източна Европа рухна, а самият Съветски съюз се разпадна на петнайсет независими държави.

По времето на Сталин СССР е била огромна полицейска държава. След неговата смърт смъртоносната хватка на тайната полиция лека-полека се отпусна. Днес русите се радват на такава лична свобода, каквато никога не е имало в страната.

Сталиновата икономическа програма е извлечена от идеите на Маркс и Ленин. Маркс предлага такава линия, Ленин започна да я осъществява, но Сталин е този, който успява да премахне частното селско стопанство и частните предприятия в Съветския съюз. Тази негова политика се оказа катастрофална и сега е напълно изоставена.

Въпреки това ни се струва, че с казаното дотук значително подценяваме цялостното влияние на Сталин. Той е не само още един властолюбец и диктатор, управлявал двайсет и пет години огромна страна. Със студената война, започната от него, той дълги години след смъртта си доминираше в историята на целия свят. Нито една война — дори Втората световна — не е имала такова въздействие в света, каквото е имала студената война. Засегнати от нея бяха не само СССР и САЩ. Всяка страна на земята е била заплетена в дипломатическите и икономическите възли на това противоборство, а в много краища на света се водеха и истински войни. Оръжейната надпревара между двете суперсили — най-голямата и най-скъпата оръжейна надпревара в историята, която беше само един от елементите на студената война, костваше много трилиони долари. А може би най-лошото е, че дълги години целият свят живееше под заплахата на ядреното оръжие, което можеше да унищожи напълно съвременната цивилизация.

Студената война си спечели огромна ненавист и повечето хора искрено желаеха нейния край. Но десетилетия наред мъртвият, отречен от всички Сталин упражняваше по-голямо влияние — по-голямо истинско въздействие върху света — от всяка жива политическа личност. За него може би повече, отколкото за всеки друг, може да се каже, че „злотворството на някои хора живее и след тях“.

Студената война отдавна е отминала и на пагубното влияние на Сталин може би най-после идва краят. Но не бива да забравяме, че вината за неговите престъпления трябва да бъде приписана и на Ленин, който го предхождаше и подготви сцената за него. Тъй или иначе, Сталин е един от титаните в историята: злият гений, който няма да бъде забравен скоро.

 

     Костадин Койчев - kovak

 

 

Велики Българи: Легенда за Кан Тервел

                                                                                                21.07.2011г.

   Тервел е една наистина интересна личност в българската история. Добър дипломат, стратег и съзидател. Именно на него се пада честа да изгради и да утвърди новата държава. Управлението му започна непосредствено след смъртта на баща му Кана увиги Аспарух. Като точната дата не е много ясна, но в научните среди е приета да е 700 година. Според Именник на българските канове той е син на кан Аспарух и управлява 21 години (до 721 година). Той е единственият български и първият въобще човек извън Византийската империя, който получава титлата „кесар” (705 година), която е втора в империята и запазена за престолонаследника, направила българския владетел практически равен на василевса в очите на ромеите, което изложило и без това незавидния престиж на императора. Никога дотогава, а и никога след това, тази титла не била давана на чужденец, а и по този начин Тервел вече получил правата на легитимен владетел над територии, които доскоро били собственост на Византийската империя.

Според легендата през 705г. Юстиниан II Ринотмет - императорът с отрязания нос, бяга от заточение в Херсон, намиращ се на Кримския полуостров, и след много перипетии се озовава при Тервел. Двамата сключват сделка - Юстиниан с помощта на 15000 българи стига до Константинопол и след преврат си връща короната. След което Тервел получава областта Загоре, луксозни дарове и титлата кесар. Според легендата Юстиниан накарал Тервел да забие копието си в земята и да опре на него щита си. После византийцитe насипват върху тях злато и скъпоценности, докато ги покриват изцяло). Тервел се жени за Анастасия, дъщеря на византийския император Юстиниан II Ринотмет (Носоотрязания) от първата му съпруга Евдокия. От нея Тервел и Анастасия имат дъщеря – Мария. Смята се че то късно тя става византийската императрица Мария, съпруга на император Лъв III Иса̀вър.

Но въпреки приятелските си чувства един към друг Юстиниан II, подтикнат от обкръжението си в двореца организира поход срещу българите, но бива разбит през 708г. край Анхиало (днес Поморие).

През 716 г. сключва мирен договор с новия император Теодоси III, съдържащ четири клаузи. Първата уточнява южната българска граница, която достига до крепостта Милеоне /дн.Ябълково, Хасковско/, р.Марица и Странджа и включва областта Загоре, а втората потвърждава годишния данък, който Византия се задължава да изплаща на Българската държава. Император Теодосий III настоява на третата клауза, която предвижда връщане на политически бегълци и оказване на военна помощ, в случай на заплаха от трета страна. Важно място в договора заема четвъртата клауза, която урежда търговските взаимоотношения между двете страни. Тя уточнява условията за взаимно изгодна търговия със стоки, снабдени със специален държавен печат. По своя характер това е първата в Европа търговска спогодба. Подписаният мирен договор е дотолкова значим за българските владетели, че до падането на България под византийска власт те се опитват да сключват договори, повтарящи неговите клаузи. Това говори за неговия интелект и добра дипломатичност, липсваща в онези времена в които всичко се е решавало със силата на меча или копието. 

Но величието на Кан Тервел не свършва с това. На 25 март 717г. за византийски император е коронясан Лъв III. През лятото на същата година Маслама, брат на халифа Сюлейман преминава Дарданелите и блокира по суша Константинопол със 180 хилядна армия. Флотът на арабския пълководец е също огромен - според арабски източници наброява 2500 кораба. Египетски моряци-християни дезертират от арабския флот и дават ценна информация на Лъв III за тактиката и намеренията на Маслама. С помощта на гръцки огън императорът разгромява вражеския флот.

През 718 година спазвайки договора Тервел изпраща армията си на помощ на императора. Тежката зима, гладът и епидемиите са пагубни за обсаждащите по суша. Българите ги нападат в гръб и поражението им е страшно избити според Зигеберт са около 30000 араби край стените на византийската столица. В резултат на българската победа над арабите е преграден пътят им към Балканите и Централна Европа. Исляма е спрян на източната граница на Мала Азия за около 6 века. Тази победа на Кан Тервел е значима не само за балканите, но и за цяла Европа.

На намерените досега изображения Кан Тервел е изобразяван с християнски символи. На медальон принадлежащ вероятно на Кан Тервел, открит през 1972 г. е гравиран древен надпис, който гласи „Богородице, пази кесаря Тервел“. Това подкрепя теорията, че всъщност по вероизповедание Тервел е бил християнин. Тази теория се възприема от Проф. Божидар Димитров и редица български учени.

Също така според Паисий Хилендарски и неговата „История славянобългарска“, Кан Тервел е не само християнин, но и се явява първият български светец.

В българската историческа наука съществува хипотеза, че Кан Тервел е наредил да бъде изсечен релефът на Мадарския конник, който символизира триумфа му над Византия, отразен и в текста на най-ранния надпис към него.

 

Костадин Койчев - kovak

 

 

 

 

 

             GSM – операторите в България.

 15.07.2011г.

   В България като че ли всичко е под нечий монопол. Нямаш особено голям избор в нищо. Топлофикация, БДЖ, енерго-разпространителните компании, GSM – операторите... Да политиците ще кажат имате избор. Къде е този избор питам аз? Ако живея в София освен ЧЕЗ няма друга компания, която да ми достави ток. Ако съм във Варна е ЕОН, просто нямаш избор. Ако искаш да минеш към друг доставчик на ток, няма към кой друг. Дали е така в страните от западна Европа и САЩ, от които толкова много копираме всичко? Отговорът е много лесен – НЕ. Там всичко отдавна е уредено и хората имат избор. Нали точно този избор е част от идеалната демократична държава? Или в България всичко е по-българено.

От друга страна GSM – операторите са три. Да тук имаме избор, наистина. Три различни компании с почти пълно покритие на всякъде в страна. Но като че ли не се много разграничават едни от други. Промоциите и различните тарифни планове се различа по имена, но не предлагат почти нищо различно като цени. Наистина от време на време се появява някоя нова услуга предлагана от някой от тях, но до 3-и месеца веднага другите два оператора го изкопират под друго име. Но това да ни бъде проблема. Всеки един от тях намира начин да те цака в сметките. Единия ти измисля среднощни ползвания на интернет, другия ти надписва SMS-и, а третия директно ти надписва разговори. Е да умно го правят в повечето случаи, надписват ти около 5-6 лева, за да не ти се занимава да се разправяш с тях. А когато решиш да пуснеш оплакване, ти връщат или писмо, или SMS, а някой даже толкова им пука, че ти пишат на E-maila отговор, че според тях няма нищо не редно в сметката. И тъй като тези измами трудно се доказват в съда българина решава да се откаже от единия и да мине към другия GSM – оператор. И там операцията се повтаря само че в друга светлина и вече с нов хирург, но оперираните сме си все ние обикновените граждани на тази европейска страна България, в която уж всичко работи както в ЕС но де факто, де юре никой не те защитава и въпреки, че имаме избор той винаги е грешен.

 

 

Костадин Койчев - kovak

 

 

Елитът. Що е това "ЕЛИТ"? Видове елит

17.06.2011год

   Реших да разгледам елита, защото той е част от т.н. демократични промени в нашата страна. А демократизацията на обществото е една от същностните характеристики на прехода у нас. Демократичните преобразувания могат да бъдат конкретизирани по различни начини - установяване на многопартийна система, свободно избран парламент, въвеждане разделение на властите. В рамките на подхода в категориите на класическата социология на века една политическа промяна може да се смята за осъществена тогава, когато изцяло се е сменил политическия елит. Така проблемът за елита се появява от самото начало на промените в страните от Източна Европа. Още в края на тоталитарния режим някои от основните групи на стария номенклатурен елит започват да придобиват значителна относителна самостоятелност от централизираната номенклатурна власт. Те добре разбират неефективността на старата стопанска система. В новите променени условия се обезсмисля съществуването на номенклатурата, която концептуализира комунистическия елит. Паралелно се осъществява процес на изчезване на стария и постепенна поява на новия елит. И преди събитията, довели до краха на тоталитарния режим, и днес все още се спори за това, дали те не бяха планирани от висшата комунистическа номенклатура, за да може нейното идеологическо и политическо господство да бъде трансформирано в икономическо. В Полша и Унгария процесите на демонтаж на тоталитарната система започнаха много преди 1989 година. Там на част от комунистическата номенклатура се удаде да запази своите лидерски позиции. В Германия и Чехия комунистическата върхушка бе отстранена не само от властта, но и от приоритетните социални позиции. Остана обаче неизяснен за общественото мнение процесът за врастване на комунистическия елит в икономиката. Той успя да се скрие „в сянка” и остава дълбоко нелегитимен фактор. В България, както отбелязват социолозите Евгений Дайнов, Теодора Гандова, Дмитрий Варзоновцев позициите на бившия комунистически елит остават фактор не само в невидимите, но и в повечето видими публични процеси. За тези страни и до днес въпросът за истинската смяна на системата, т.е. за пълния „кръговрат” в елита, не е решен окончателно, макар че в България се предполага, че процесът сериозно напредна.  Проблемът за елитите е от особена важност за посоката на промяната, на модернизацията на нашето общество. Появата и действието на различни елити остава алтернативата за демократично развитие. Елитите са субектите на осъществяващата се социална промяна.

Интересът към елитите е породен от редица въпроси като каква е неговата роля в обществото, до каква степен новите елити се оказват групи, излъчени от самото развитие и до каква степен са създадени от стария елит, как властовият елит чрез контрола на медиите се опитва да ни превърне в най-мощния инструмент за демокрация, как елитите използват медиите за оформяне на желана нагласа към властта.

Когато говорим за елит обикновено изхождаме от представата за висш социален слой, който заема върха на обществената пирамида от социални групи. Самата дума елит на латински означава избираем. А доколкото заемането на водеща отбрана позиция може да е по отношение на материално състояние, положение в обществото, политическа власт, културен капитал или влияние, говорим за икономически, политически, културен елит.

 В теориите за елита могат да бъдат открити две насоки - елит и елити. Това разграничение съдържа две различни гледни точки за властовите отношения в модерните общества. Според теориите за елита, по принцип едно общество се управлява от затворено малцинство, което има доминираща роля над масите. Елитът играе основна роля чрез решенията, които взема, чрез идеите, които изразява и символизира, явявайки се така един от социалните субекти на социалните субекти на социалното действие.

Понятието „елит” в социологията въвежда Вилфредо Парето. Той определя като елит съвкупността от онези членове на обществото, които заради изключителните си качества, вродени или придобити, постигат успехи, висши спрямо средното ниво в дадена област или дейност, и като следствие разполагат с власт и престиж. Парето твърди, че всички общества се делят на водачи и водени, на „висши” и на „нисши”. Тук мисля да отбележа, че теориите за елита се появяват като теоретична опозиция, опит за преодоляване на Марксовата концепция за класите. Съображенията са, че безкласовото общество е утопия, доколкото във всяка социалистическа система има малцинство, което управлява. Освен това идеята за „господстваща класа” у Маркс е неуместна за модерните индустриални общества, в които циркулацията на елитите възпрепятства формирането на една устойчива класа. Елитистката критика е антимарксистка, най-вече в смисъла, че утвърждава спецификата на политическата власт във всички типове общества, независимо от начина на производство: за нея дори обществото, в което съществува частната собственост над средствата за производство, е организирано на принципа на господството. В този смисъл Парето приема доброволно марксистката критика, но преценява в същото време, че социалистическите режими обратно на това, което мислели Маркс, също ще бъдат управлявани от елит.

Елитистките теории за властта се отличават както от теориите на класическата демокрация, така и от марксистката перспектива. В противовес на демократическите модели, последователите на елитистките подходи смятат, че както пряката демокрация в различните й форми, така и представителната демокрация, в чиято рамка политическите партии представят националната воля, очертават не особено реалистични модели, които не отчитат постоянната борба за власт, изразяваща се в противопоставяне на различните елити. Властта в такъв смисъл е ключов и постоянен фактор: отношението управляващи-управлявани доказва реалността на едно чисто политическо господство, което различните демократични модели не могат да поставят под съмнение.

Моска, Парето, Ортега-и-Гасет, Михелс реагират срещу формалното равенство, срещу разграничаването между човека и политическите лидери. Класическите елитисти застават зад тезата, че традиционната класификация на политическите системи на монархии, аристокрации, демокрации пренебрегва по-важната обща черта - всички се управляват от малцинство, от елит. Елитът е постигнал своята господстваща позиция, благодарение на това, че притежава някои ресурси и качества, които се ценят от дадено общество. Основата на господството на елита не е винаги икономическа, въпреки че елитът може да използва господството си да придобие материални облаги, да натрупа богатство. В редица общества властта се упражнява от духовници, чийто контрол върху религиозните догми им осигурява власт над населението. Парето рисува „циклическата структура“ на обществения процес, която се характеризира с периодичната смяна на два типа „елити”. Единият той нарича елит на „лисиците”, другият - на „лъвовете”. Т.н. „Лисици” са властващите хитреци, демагози, хора, които сами не вярват в истините, които проповядват. На свой ред, изтъква социологът, „лъвовете” се характеризират с праволинейна воля, настойчивост и непримиримост. Когато „лъвовете”, казва Парето, дойдат на власт, те са уверени, че могат да реализират адекватен модел на социално общежитие. Но това според италианския социолог е принципно неосъществимо. Според Парето елитът държи властта, защото притежава подходящи политически качества. Той твърди, че нито в един от случаите масата не упражнява контрол, дори в демокрацията идеята за власт на народа е мит, прикриващ истинското господство на една вътрешна група от партийни лидери, които манипулират системата на представителност. В подкрепа на това становище застава и друг теоретик на елита Робърт Михелс, който красноречиво заявява, че демократическо съкровище няма, но честото прекопаване на нивата в търсене на това съкровище обещава добра реколта. Михелс е представител на най-прагматичния вариант на теориите за елита. Според него обособяването на елита е следствие от развитието на съвременната организация и то обективно следствие. Властта се превръща в инструментална ценност, т.е. тя не обслужва обществените интереси, а интересите на определени политически лидери. Властта става олигархична в смисъла на традиционната формулировка, дадена още от Аристотел - власт на няколко лица в името на собствения им интерес, а не обществения.

Повечето елитисти смятат, че елитът държи властта в ръцете си чрез комбинация от принуда и манипулация. Елитът се приема за нещо различно от “масата” на населението, което е смятано за неспособно за бързо действие, освен ако не е предвождано от елит или контра-елит. Обикновено елитът използва позицията си, за да удължи своето управление. Той контролира достъпа до водещи позиции и може да се опита да се облагодетелства.

Елитистите често подчертават ролята на идеологията в оправдаването на съществуването на елита и продължителността на властването му. Но елитът може да използва и принуда, за да се запази. Чрез идеологията или „политическата формула” елитът обяснява моралната легитимност на господството си.

Общото при теориите за елита е централизацията на властта в ръцете на една група хора. Елитът владее редица форми на власт, но не винаги е способен да задържи властта. Злоупотребата с властта може да се избегне само, ако тя се упражнява от най-достойните, избраните. Падането на елита от власт се обяснява обикновено чрез някакъв неуспех на определено политическо умение или политическа воля. Често срещано обяснение е, че елитът е станал прекалено затворен и не е съумял да възприеме нови идеи, да приеме нови членове. Стойностите и приоритетите на елита се сблъскват с тези на обществото като цяло, предизвиквайки появата на контраелит със способност да мобилизира масите да подкрепят заместването на установения елит с друга управляваща група, понякога насилствено. Лидерите винаги дават властта си на други лидери, не на масата казва Михелс. Този тип теории за елита лансират схващането за властта, която лесно може да се изроди в олигархия, защото не са силни механизмите за контрол. Показателен пример е теоретичното виждане на американския социолог Чарлз Райт Милс за властващия елит. Милс налага понятието властващ елит и аргументира разграничението между социална класа и елит[1]. За Америка Милс пише през 1956 година, че властващият елит включва малък кръг хора, които държат в ръцете си мощните икономически, политически, военни лостове. Според Милс идеите за обществено мнение не съществуват. За него, както и за Михелс, развитието на обществото води до централизация, а не до плурализация на властите.

Парето и Моска говорят за циркулация на елита. Понятието циркулация на елита визира промените в конфигурацията и характера на елита, а тези промени са предизвикани от определени преобразувания в рамките на обществото. Ключът за “циркулация на елитите” Парето вижда така. Когато властта и заслугите съществуват заедно имаме обществен стабилитет. Когато единството се разпадне, нарушава се и балансът и се стига до циркулация: вертикалният, т.е. ”фактическият елит”, отстъпва на “способния”,  т.е. на истинския елит.  Приоритет на елита е да запази своето положение, а това става само когато той се съобразява с интересите на управляващите от него.

Марксистите твърдят, че господстването на елита (политически, икономически, военен) се опира на икономическите основи на класовите отношения. Привържениците на плуралистичните теории за властта смятат, че един малък обединен елит рядко постига пълно господство, а съвременните общества се характеризират с множественост на интереси, които се конкурират за власт и влияние. В центъра на вниманието на плуралистичния тип теории е индустриалното общество, което се разглежда като инфраструктура от диференциални сфери на дейност. Властта е институционална функция, зависеща преди всичко от професионалната компетентност в съответната сфера. Тук вече става дума за елити. Тези елити имат различни зони на влияние, но взаимно ограничават влиянието си. Съществуват и различни критерии за типологиите на елитите. Един от тях е заимстван от квалификацията на Макс Вебер[2] за трите типа господство - традиционно, рационално и харизматично. Този критерий дава възможност да се диференцират следните типове елити:

Традиционни, чиято власт се основава на идеи, вярвания или социални структури с дълги, често унаследени традиции. За пример се сочат аристократичните елити.

Техно-кратични елити, които заемат ръководни постове в бюрократичните администрации (правителство, държавни органи, финансови, промишлени корпорации). Властта им има рационален характер, почива върху господството на законите, зависи от прякото участие в легитимните структури на властта или достъпа до тях.

Харизматични елити, но по-правилно е да се говори за харизматични лидери, доколкото тяхното влияние се дължи на постове или собственост в обществото.

Икономически елити - властта им се основава на собствеността, която притежават и на капиталите, които контролират.

Символни елити - това са личности от артистичните, интелектуалните, журналистическите, спортните среди, превърнали се в модели на подражание. Тези елити символизират определени ценности, идеи, каузи и „произвеждат” определен стил на живот, мислене и поведение.

Друг критерий за класация е формата на взаимодействие между елитите, въз основа на която се разграничават разединен, идеологически обединен и концесуално обединен елит. Този критерий е важен от гледна точка на шансовете за демократично развитие на дадено общество. Разединеният елит, при който властта преминава от една фракция на елита в друга чрез преврати, и идеологически обединения елит, чиято най-пълна реализация е комунистическият елит, са несъвместими с ценностите на либералната демокрация.

Развитието на индустриалното общество върви от класовия модел към модела на елитите. Следва се движението от социална йерархия, базирана на собственост, към социална йерархия, основана на достижения и качества. Робърт Дал обвързва своето виждане за елита, който властва, с полиархичната концепция за власт. Многовластието се противопоставя на централизацията на властта. Американският социолог Дейвид Ризмън на свой ред обръща внимание на фактите, че не е важно само кой взема управленските решения, но и кой може да спира тези решения. Ризмън отделя съществено значение на т.н. „вето групи”, които могат да спират решенията. Защитник на идеите за изборната полиархия е и италианският политолог Джовани Сартори. Демокрацията, пише Сартори, е страничен продукт на конкурентния метод за избиране на лидери. Това определение той допълва по следния начин: широко мащабната демокрация е процедура и/или механизъм, който а)поражда открита полиархия, която б) представя властта в ръцете на народа и в)по конкретен начин принуждава лидерите да бъдат отговорни пред управляващите. Плуралистичните теории за властта отстояват тезата, че демокрацията е взаимен контрол на властите. Тези теории поставят въпроса за властовите отношения в модерните общества.

Нашето общество встъпи в процес на преструктуриране и модернизация, ето защо интересът ни е насочен към елитите, обвързани с прехода към модерното социално устройство. Има два начина на осъществяване на модернизацията - чрез революция или чрез трансформация на старата система в нова без да има особени сътресения. В първия случай на осъществяване на промяната се сблъскваме с класовите теории, във втория - с теориите за елита. В една посока е развитието, когато доминира една сфера на дейност над останалите или има срастване на различните дейности, което води до централизация на властта. В друга посока тръгва развитието на модернизацията на обществото като се обвързва с демократичния модел - обособяват се и се разгръщат множество различни институционализирани сфери на дейност, които излъчват своите елити. Споменатият Джовани Сартори уверено защитава теорията за конкурентната демокрация, обвързана с полиархична теория за властта, която „в рамките на цялото общество търси плуралистично за средоточаване и засилване на конкуренцията между елитите”. В подкрепа на казаното е конкурентната теория за демокрацията на Йозеф Шумпетер. Той развива тезата за демокрацията като състезание между елити, „такъв институционален механизъм за вземане на политически решения, при който индивидите получават властта да вземат решения посредством конкурентна борба за гласовете на народа”. Акцентът пада върху социалната мобилност, а не върху йерархията. Властта се разглежда като институционална функция, зависеща от квалификацията в дадена област. А теоретик като Пиер Бурдийо подчертава, че все по-голям властови ресурс в съвременните общества придобива културният капитал. Владеенето на информацията, на средства за информация става база за вземане на стратегически важни решения или тяхното спиране.

Използвайки многократно понятието „елит” оттук нататък  избираме определението, с което работят социолозите Петя Кабакчиева и Духомир Минев в своята книга „Преходът -Елити и стратегии”. След това уточнение се  концентрираме върху разбирането за елита като за активен политически субект - малцинство, налагащо волята си върху мнозинството и управляващо чрез съзнателно премислени стратегии. А механизмът на реализиране и поддържане на властта на елита определя и механизма на подбор на самия елит, подкрепяме изказаното от Ласуел, че тези, които възвеличават елитите, правят това, като им посвещават стихове, музика, дори живота си. Тези, които изучават елитите, поставят под въпрос техните предпоставки и се съмняват в техните заключения и по този начин предизвикват по-добро разбиране на функциите им в едно демократично общество.

Костадин Койчев - kovak

 

                 Религията на Кан Крум?

20.04.2011г.

    Безспорно прабългарите са имали езически вярвания, но приемането на християнството при някой ханове се случва много преди Борис. Но дали и Кан Крум е бил християнин? Да започнем с пример от 528 век, още преди създаването на българската държава Кан Грот сключва договор с Юстиниян I и приема християнството в следствие, на което бива убит от жреците на племето си. По късно Тервел в качеството си на син на Аспарух заема престола на младата държава. Приел сравнително отрано християнските ценности, преди всичко от баща си. Между управленията на Тервел и Телериг има цяла плеяда проезически настроени ханове, които за кратко възвръщат езическите религиозни практики. Те са в диапазона на управлението между Кормесий и Паган.
Като приемник на баща си, Кан Телериг е следващия застъпник на християнството и официално се покръства по примера на баща си. Телериг се прославя като християнски владетел. Последният хан успял да запази прохристианската позиция на българските монарси очевидно е Кардам, който успява да въведе относително спокойствие в аристократичния двор, чийто бунт е бил главно религиозен. За съжаление причините за превратите след Кормисош са неизвестни, но една от вероятните хипотези е конфликт на интереси в политически и религиозен план: радетелите на християнските ценности държали на мира с Византия. Езическите аристократични родове искали война с Византия и връщане на етническите ритуали и вярвания. Тази вълна на езически ревизионизъм била толкова силна, че се наложило да изберат български Кан от Панония в лицето на Кан Крум. Не родствената връзка на Крум с неговия предшественик християнин Кардам, както преврата, който най-вероятно е бил предизвикан поради религиозни причини сочат, че Кан Крум най-вероятно е бил езичник. В никой случай не може да приеме Омуртаг за застъпник на езичеството, когато всички доказателства сочат обратното. Омуртаг е най-сложния образ. Очевидно е трябвало да лавира между твърдостта си да устоява християнски ценности пред Византия и стремежа да помири българската езична аристокрация с привържениците на християнството. Единственото възможно обяснение е, че българските владетели са били разкъсани между каноните на християнството и постулатите на Тангризма. Те са се опитвали да изяснят тези свои сложни отношения между двете религии.
Единствено Кан Крум се връща поголовно към езическите обичаи, но този курс не е поет от сина му Омуртаг.

Когато Кан Крум завладява аварската държава, той хваща няколко пленника и ги пита защо тяхната държава е западнала. Те му отговарят, че поради пиянство, кражба, лъжа и други подобни действия. Затова българският владетел издава тъй наречените Крумови закони срещу престъпленията.Те винаги биват свързани с жестокостта, с която са били наказвани нарушителите. Жестокостта въплътена в законите е в противоречие с християнските догми. Ето защо голяма част от историците смятат самия Кан Крум за езичник.

Костадин Койчев - kovak

Плиска – първата българска столица

                                                                    09.08.2010г.
   Плиска дава ново начало на българите. Когато Аспарух преминава Дунава той вече е сигурен, че тук иска да гради държава.
Той се намира се на 404 км североизточно от София. Развалините там са сред най-впечатляващите паметници на средновековната архитектура. Градът е бил снабден с канализация и отоплителна система. Посетителите могат да видят частична реконструкция на крепостните стени, дебели 2.5 м. Във всеки ъгъл е имало трапецовидна отбранителна кула. Тук се намира Големият дворец, построен от хан Омуртаг. Това е най добре запазената сграда в комплекса. В този дворец са се посрещали важните гости и са били вземани съдбовните за държавата решения. В центъра на двореца се намира тронната зала. Малкият дворец е бил личната резиденция на българските ханове и най - представителната сграда.
За произхода на името „Плиска” има различни хипотези. Според една хипотеза, Плиска възниква като славянско селище преди да стане център на укрепен лагер на прабългарите и столица на българската държава. От тук се допуска, че името Плиска може да има славянска етимология и да означава „плоско, равно място”. Във византийските хроники на Лъв Дякон и Ана Комнина, названието на града е Плискова, Плискува (aboksilP, abuoksilP). Според наши историци, този запис отговаря на прабългарското произношение на името. На славянски език се изписва като Плюска градь. За последен път това име (изписано като Плюска) се споменава в Апокрифния български ръкопис от ХI в. Споменават се и наименованията „град Пльсков” и „Абоба”.
В друга хипотеза също се предполага славянски корен на думата Плиска, но със значение на “блато”. Въпреки че думата Плиска има силно славянско звучене, представените славянски етимологии не са убедителни и не са се наложили. Археологичните данни отхвърлят хипотезата за съществуването на по-ранно селище на това място.
П. Добрев обяснява името Абоба като “голям земен вал”, а Живко Войников извежда думата Плиска от тохарската дума priska – най-пръв. В друга версия, Петър Добрев счита, че „Плъскова” е членувана форма на „плъско”, а това от своя страна се свързва с кимерийското „плъско” - център, среда.
В продължение на повече от два века, именно Плиска е център на културата, икономическото развитие, политическите и военните маневри на българската държава. За това и мястото за построяването на града не е било избрано случайно. Като степни хора, българите са предпочитали равнинните терени за изграждане на лагерите и селищата си. Три отбранителни пръстена е трябвало да защитават града от евентуалните му нападатели.
Най-външният се е състоял от дълбок ров, вторият от дебел каменен зид и третият от стена, изградена от тухли. Трите включени един в друг отбранителни пояса са оформяли Външен град, Вътрешен град и Дворцов център.

„Външният град” е във формата на триъгълник с площ от 23 км2. Във Външния град е живеело многобройно население, занимаващо се със занаятчийство и селско стопанство.
В него е издигната най-монументалната средновековна църква в България - Голямата базилика. Почти в средата на „Външния град” се намира вътрешната каменна стена, заграждаща „Вътрешния град”. Стената е била четириъгълна с 2.5 м широчина , 12 м височина и е изградена през IX-ти век. Състои се от огромни квадри, което е отличителен начин на градеж при българите. Във всеки ъгъл на стената е имало трапецовидни кули и на всяка от четирите стени е имало по две петоъгълни кули и порта. Главния вход е при източната порта. Вътрешният град е с трапецовидна форма с площ от 500 дка. Тук някога е имало квартал с внушителни монументални сгради, където са били покоите на владетеля и приближените му. Най-важните от тези сгради са Големият дворец (Тронната палата) и т.н. Малък дворец. Големият дворец е най–добре запазената сграда от „Вътрешния град”.Тук е разположен тронът на канския съветник. Палатът е с 52 м дължина и 26.5 м ширина. Построен е по времето на Кан Омуртаг, който e направил големи усилия, за да превърне Плиска в един от най–големите източноевропейски центрове.
Малкият дворец, известен още като дворецът на Кан Крум, е служел като резиденция на кана. Той се разпростира на територия от 568 м2 и се намира в централната част на каменната крепост. Чрез подземни входове живущите са могли да излизат и влизат незабелязано в града. Дворецът е разполагал с голямо водохранилище и модерни за времето си бани, а също с култови и стопански постройки. За разлика от Големия дворец, Малкия дворец е по – изящен и богат. Изказано е мнение, че сградите в Плиска са имали архитектурния план на персийските дворци. Третата най-вътрешна защитна зона е заградена с тухлена стена и заобикаля т.н. цитадела, разположена във „Вътрешния град”.
Археологическите паметници показват, че Плиска е една от представителните средновековни столици в Европа. Плиска претърпява не само големи промени в конструкцията, но и някои подобрения, като отоплителна система, прозорци със стъкла. Изследователите на древната българска столица отбелязват три етапа в нейното изграждане. Изключително мащабното строителство, разгърнато през втория етап се свързва с името на Кан Омуртаг. Сред паметниците на неговото царуване са крепостните стени, Малкия дворец с жилищата за членовете на канското семейство, новите бани със сложна отоплителна инсталация, двата езически храма и изключително пищно декорираната Тронна палата. Третият строителен етап е оставил за историята ранно-християнски култови сгради с внушителни размери.
Най-забележителният архитектурен паметник от това време е Голямата базилика във Външния град. Със своите 2920 м2 тя е била най-голямата християнска църква на Балканския полуостров. Огромната три-корабна базилика, дълга 100 м и широка 30 м е била оградена от голям манастир със сложна архитектура. Тя представлява дворцов църковен комплекс,включващ катедрала,архиепископски дворец и манастир.Завършена е около 875г. и е била най-голямата християнска катедрала в средновековна Югоизточна Европа.В продължение на 250 години изпълнява функциите на катедрален храм,епископска и манастирска църква.Сградата е изградена върху т.нар. кръстовиден мавзолей, който предизвиква дебати между учените.Някои смятат, че е непознат тип български езически храм.Други смятат,че откритата под основите на базиликата сграда е мартириум на първия български мъченик Св.Боян Енравота. А според теорията на арх.Бояджиев зданието е било построено първоначално за мавзолей на българските ханове. След покръстването е бил направен опит тя да бъде превърната в катедрала, но конструкцията не издържала на тези преустройства,което наложило цялостното събаряне на сградата.На юг от базиликата е проучена триделна сграда,в която са се помещавали дидаскалейон (училище) и скрипторий. Дидаскалейонът е доказателство, че освен богослужебни книги, в комплекса са се изучавали право, архитектура и строителство.
Плиска е градът, в който българите са покръстени в християнската вяра. Тук през 886 година княз Борис I e приел учениците на създателите на глаголицата, великите християнски мисионери братята Кирил и Методий.
В средновековна Плиска има следи от много култови сгради и паметници, които свидетелстват за религията на българите и славяните преди и след приемане на християнството. Едни от тях, като Големият храм - капище и девташларите, се свързват с годините на езическа България.
Голямото канище от IX в. се намира в най-вътрешната част на крепостта. То представлява постройка с два вписани правоъгълника, изградени от големи дялани блокове. Съществувало е по времето на хан Крум, но неговият наследник - Омуртаг,извършва известни преустройства. Значителните размери на това калище подсказват, че то е имало обществен характер.В съответствие с първожреческите функции на хана се предполага,че култовите действия там са се извършвали предимно от него. Друго, по - малко канище, е разположено в жилищната част на двореца. Вероятно то е било предназначено за хана, семейството му и най-приближените му хора.
В полето извън Плиска, близо до окопа на Външния град, са разположени групи от побити камъни, които местното население нарича „девташлари” или „дикилиташлари”. Камъните представляват неодялани блокове с височина
до 1,5 м. Върху някои от тях, предимно върху вкопаната в земята част,са изрязани рунически знаци, а от източната им страна са открити кости на кон, говедо, овца, звънчета, нож, токи. Камъните са подредени в редове и във всеки ред има по толкова камъни,колкото са редовете, така че образуват квадрат, чиито страни са ориентирани към посоките на света. Пръв ги забелязва и проучва Карел Шкорпил. На север е разположен самотен побит камък, който той определя като престол. Под камъните не са открити следи от погребения и Шкорпил предполага, че девташларите са служили за събирания с ограничен брой участници, а седналият на престола е бил техен председател.
Девташларите са най-интересните и най-загадъчните паметници от ранното средновековие в България. Съществуват множество легенди свързани с тях. Според една от легендите някой си цар Салмон заповядал да издигнат голяма каменна постройка, след завършването на която изпратил вестоносци да съобщят на пътуващите към града доставчици на камък да разтоварят колите там, където ги е заварила заповедта, и да наредят камъните за спомен. Според друга легенда камъните били носени на гръб от жени великани също за някаква постройка в стария град, а според трето предание те били донесени от „джинове” (исполини).
Днес Плиска е едно малко селище разчитащо предимно на туризма, и лежащо на великото си минало. Но въпреки това, всеки трябва да посети Плиска, за да почувства славното минало на България, а то тук наистина лъха на слава и чест българска…

Костадин Койчев-kovak 

        

        АЕЦ „БЕЛЕНЕ” - Защо да, и защо не

  14.03.2010г.                                                                            

            Със смяната на правителството в нашата страна това лято продукт на сериозни дискусии в медийното пространство е един много значим от енергийно значение въпрос, проекта АЕЦ „Белене”. Той за пореден път беше замразен от премиера Бойко Борисов, след като при предното правителство беше даден ход на проекта.
Идеята за втора атомна централа не е от скоро. Площадка „Белене“ е утвърдена за изграждане на втора АЕЦ у нас с Постановление № 9 от 20 март 1981 г. на Министерския съвет. С Решение № 197 от 31 декември 1981 г. на Бюрото на Министерския съвет площадката за изграждане на АЕЦ „Белене“ е отчуждена и предадена на Министерството на енергетиката. В края на 1980 г. и началото на 1981 г. „Енергопроект“ — София, изготвя документация за „Инженерно усвояване и подготовка на площадката за строителство“. В съответствие с работните проекти усвояването на площадката започва в началото на 1982 г.
Полагането на основите на бъдещата електроцентрала през 1987 г. по проект на „Атоменергопроект“ — Киев и „Енергопроект“ — София, предвиждащ изграждането на 4 блока WWER-1000/V 320. В периода 1988 — 1990 г. са изпълнени около 40% от дейностите по изграждането на първи блок и е доставено 80% от основното оборудване. През 1990 проектът е замразен, а на площадката се извършват единствено консервационни работи.
На 20 декември 2002 Министерският съвет взима решение за продължаване работата по изграждането на АЕЦ „Белене“. В началото на 2003 г. Министерството на енергетиката предприема стъпки за актуализация на наличната база и оценка относно изграждането на новата ядрена мощност. През февруари 2003 министърът на енергетиката Милко Ковачев изпраща писма до 6 водещи световни компании в областта на ядрената енергетика с искане за актуална техническа, икономическа и финансова информация.

Със заповед на Министъра на енергетиката и енергийните ресурси от 7 май 2003 е създадена експертна работна група във връзка с изграждането на централата. В нея са включени експерти от Министерство на енергетиката и енергийните ресурси, Министерството на околната среда и водите, Министерство на транспорта и съобщенията, Министерството на вътрешните работи, Министерството на здравеопазването, Агенцията за ядрено регулиране, Държавната комисия по енергийно регулиране, Държавна Агенция Гражданска защита, НЕК и БулАтом. На 4 юли 2003 година е приета програма за дейността на експертната комисия. Тя включва 4 етапа:
предпроектно проучване и ОВОС за изграждането на АЕЦ „Белене“
вземане на решение за изграждане, провеждане на тръжна процедура и избиране на изпълнител на проекта, преговори и сключване на договор с изпълнителя, изграждане и въвеждане в експлоатация.

Проучени са 8 типа реактори технологии, налични на световния пазар. Всички изследвания и изводи са представени за открито публично обсъждане в България и Румъния, и са дискутирани с представители на професионални и обществени организации, научни институти и заинтересовани общности в страната и чужбина.

След последователното изпълнение на всички законови изисквания на 8 април 2005 г. правителството на България решава, че изграждането на ядрена централа на площадка Белене с максимална инсталирана електрическа мощност 2000 мегавата е най-добрият вариант за посрещане на растящите нужди от електроенергия на стабилни и прогнозируеми цени при опазване на околната среда.

През декември 2006 г. АЯР утвърждава площадка Белене за строителство на АЕЦ върху нея.

На 24 април 2007 проектът получава сертификат за съответствие с техническите изисквания на европейските експлоатиращи организации (EUR) за леководни реактори от трето поколение.

На 3 юли 2008 г. АЕЦ Белене получи разрешение за строителство от Министерството на регионалното развитие и благоустройството. На 30 юли 2008 г. започва подготовка на площадката за строителство на бъдещите ядрени съоръжения. Подготвителните дейности включват отстраняване на конструкциите, които не могат да бъдат използвани при реализацията на новия проект в АЕЦ Белене. Всички строителни конструкции, от които зависи ядрената безопасност на централата, се проектират отново и ще бъдат изградени съобразно съвременните подходи и технологии.

На 3 септември 2008, в присъствието на правителствени лица, депутати, дипломати и представители на организациите, ангажирани в изпълнението на проекта, премиерът С. Станишев даде официален старт на строителните дейности на площадка Белене. Срокът за построяването на първия блок съгласно графика е 6,5 години, а на втория - 7,5 години при отчитане на специфичните срокове за лицензиране съгласно българското законодателство. Най-продължителните дейности са свързани с проектиране и доставка на оборудването (58 месеца), както и самото строителство и монтаж (51 месеца).

Очаква се първи блок на централата да бъде пуснат в експлоатация през 2013, а втори – през 2014 година.

На 28 октомври 2009 RWE официално се оттегля от проекта заради не подписването на договор с фирмата изпълнител и липсата на финансова структура на проекта.

На 4 май 2004 година след поредното замразяване на проекта, се разпространява анонимно писмо, в което се твърди, че се планира канадската държавна фирма AECL да подкупи българското правителство, за да бъде избрана за строежа. Според писмото, посредници на министър-председателя Симеон Сакскобургготски са влезли във връзка с висши служители на канадската фирма, за да ѝ поискат комисиона. Един от посредниците била сестрата на Симеон - Мария-Луиза, която имала връзки с някои официални лица в Канада от времето, когато е живяла там. Бизнесменът от български произход Игнат Канеф и съпругата му Димитрина - бивш служител на Държавна сигурност, пък, имали намерение да прикрият подкупа за премиера, като купят на нереално високи цени част от имотите му в България. Канеф предлагал да получи парите като сделка за сграда на бъдещо канадско посолство в София.
Информация за писмото се появява за пръв път в канадски вестник, а в България е разпространено няколко дни по-късно, на 4 май 2004 г., когато то е оставено за журналистите в София прес след пресконференция на коалиция „Белене“, която е против строежа на новата централа.

Според правителството писмото не отговаря на истината; писано е в България, а не в Канада и това е доказано от експерти лингвисти; цитираният подкуп - между 40 и 80 млн. долара е нереалистично висок, а Мария-Луиза е живяла в Канада твърде отдавна (преди 30 години) за да има някакви връзки там. В България и Канада започват разследвания, но без резултат. Канадската фирма отрича да ѝ е искан подкуп, а авторът на компромата не е разкрит.
Обаче въпреки тези спекулации на 19 декември 2008 г. в Министерския съвет е подписан договор за създаване на съвместно дружество за изграждане на АЕЦ "Белене" между "НЕК" ЕАД и германската компания RWE Power. RWE е избрана за стратегически партньор по проекта от НЕК измежду кандидатствалите 10 участника, представляващи най-големите енергийни компании в Европа.

Главен изпълнител на проекта е руската компания Атомстройекспорт, с която на 18 януари 2008 г. е подписан договор за проектиране, доставка и изграждане на централата. Консорциумът Карсиб (Арева / Сименс) е определен за главен чуждестранен подизпълнител. Около 30% от дейностите по проекта са планирани за български подизпълнителски фирми.
Изграждането на АЕЦ „Белене” включва два блока с мощност 1000 МВ по проект А92 от трето поколение. Разработен от водещи проектантски и инженерингови организации въз основа на натрупаните знания и опит в проектирането, изграждането и експлоатацията на АЕЦ с реактори ВВЕР, проектът А-92 е лицензиран от регулиращите органи в страната-производител и отговаря на съвременните национални изисквания по безопасност, както и на препоръките на МААЕ, изискванията на международната консултативна група INSAG и др.

Проектът за АЕЦ Белене принадлежи към трето поколение на най-често използваните ядрени реактори по света – реактори с вода под налягане. Това е еволюционен проект, който използва най-доброто от натрупания десетилетен опит в проектирането и експлоатацията на леководни реактори и го съчетава с най-съвременни технически решения и уникални нововъведения. В реактивната установка на проекта за АЕЦ „Белене” се използва реактор с вода под налягане с четири циркулационни кръга. Номиналната топлинна мощност е 3010 МВт, а нетната мощност- 1011 МВт,. Процесът на презареждане на горивото трае 14 дена, а плановият годишен ремонт е редуциран и трае между 20 и 50 дена в зависимост от обема на текущите ремонтни дейности.

Проектът за АЕЦ Белене е оптимално съчетание на няколко характеристики – повишена икономическа ефективност на производството, скъсени срокове за изграждане и реализация, конкурентни цени на електроенергията и дълъг проектен ресурс, като при това безопасността и грижата за хората и околната среда остават висш приоритет.

Световният опит при експлоатацията на ядрени централа показва, че най-ефективните съвременни системи за безопасност се основават на максимално намаляване на зависимостта от човешка намеса, като възможността за противодействие на грешките на оператора се залага още в конструкцията на реактора.Основните преимущества на проекта А 92 спрямо съществуващите проекти на АЕЦ с реактори ВВЕР от предходното поколение (У-87) се състоят в това, че основните функции на безопасността се изпълняват независимо една от друга от две различни по принцип на работа системи. Пасивните системи за безопасност практически работят без външно захранване и не изискват намеса на оператора. Активните системи за безопасност са двойно резервирани, което значително намалява вероятността за неоткрити откази. По-конкретно, уникалното ниво на безопасност се постига чрез: • осигуряване на бързо прекратяване на ядрената реакция в активната зона благодарение на действието на две напълно независими една от друга системи за въздействие върху реактивността; • резервирано осигуряване на всички функции на безопасност както с активни, така и с пасивни системи за безопасност, които не изискват намеса на оператора и подаване на електрозахранване, включително пасивна система за отвеждане на остатъчното топлоотделяне и пасивна филтрираща система; • използване за локализация на продуктите от авария на специална конструкция на защитното ограждение, което включва първичен контейнмънт от предварително напрегнат бетон и херметична метална обшивка, вторичен железобетонен контейнмънт и монолитна външна строителна конструкция, разчетена на широк диапазон външни и вътрешни събития.

Като специфична черта на реактор от трето поколение, А 92 предвижда и специален уловител за разтопената активна зона за случаи на тежки аварии. По този начин се предотвратява възможността за нарушаване целостта на херметичната обвивка и попадане на силно радиоактивна маса в околната среда. Разтопената активна зона ще бъде задържана и охладена от вливащата се на гравитационен принцип в уловителя вода, като водоизточниците за целта се намират в самата сграда на реактора и са достъпни даже при пълно източване на централата. Тази система е снабдена с оригинални технически решения без аналог в световната практика и позволява АЕЦ Белене да се справи дори с най-тежката възможна авария, с вероятност за възникване не по-често от един път на сто хиляди години. Благодарение на тази система вероятността от изтичане на радиоактивност извън границите на централата е не по-голяма от веднъж на един милион години.
При избраният проект АЕЦ Белене ядреното гориво се използва по-ефективно в сравнение с леко водните реактори от второ поколение. Това позволява с25% по-малко количество гориво да се произведе 20% повече електроенергия. В същото време постигнатата голяма дълбочина на изгаряне на горивото води до намаляване с 50% на годишното количество отработило ядрено гориво.

За образуващите се в процеса на работа на централата ядрени отпадъци е предвидено плазмено изгаряне на твърдите отпадъци и разделно третиране на течните отпадъци в зависимост от активността им. Очаква се общото количество на кондиционираните отпадъци да бъде по-малко от 50 m3 на година за един блок.

Предимствата на АЕЦ Белене са:
§ Атомната енергия е 100 000 по-концентрирана от химичната - 1кг уран произвежда приблизително същата енергия от изгарянето на 100 000 кг въглища
§ България е силно зависима от промените във световните цени на всякакви въглеродни горива. Страната няма значими залежи на течни въглеводороди, която я прави силно зависима от вноса им.
§ Залежите от въглища сами по себе си не биха могли да покрият нуждите от растящата вече Българска икономика за в бъдеще.
§ България е била основен износител на електроенергия, което ѝ дава икономически аванс и политическа сила на Балканите.
§ Най-новите типове реактори дори и при пълна авария сами прекратяват процеса на атомното разпадане, предотвратявайки така изтичане на радиация в околната среда.
§ Най-новите типове електроцентрали издържат на вероятни терористични самолетни атаки — едно от изискванията за най-новата АЕЦ в Олкилуото ,Финландия бе да издържа на вероятно разбиване на самолет в сградата и дори без прекъсване на производството.
§ Атомни електроцентрали се строят в много страни по света. Най-бързо растящите икономики в света — на Китай и Индия, строят усилено атомни електроцентрали. Франция произвежда 80% от електрическата си енергия с атомни ел. централи. Финландия строи атомна централа от ново поколение и планира строеж на още 2 атомни ел. централи в следващите 10 години. Повечето развити държави със застой в строежа на нови мощности като САЩ, Швеция, преосмислят отношението си към атомната електроенергия поради новите тенденция на глобалните енергийни пазари. Страни като Швеция декларират политически, че се отказват от атомните си мощности и закриват стари такива, но модернизират тези с по-малка възраст и повдигат капацитета им.
§ Въглеводородните източници на енергия са към своето изчерпване.
§ В България има доказано наличие на уран и се предполага, че извличането му би било рентабилно. Производството на уран в България се възобновява и високите му цени гарантират интереса на чуждестранни вложители.
§ Ускоряването на глобалното затопляне, тепърва предизвиква интереса на обществото за изчисляване на действителните щети от използването на въглеводороди. Експлозиите в мините за въглища, авариите в нефтопреработващата промишленост също трябва да бъдат считани като щети по аналогията на авариите в атомните електроцентрали
§ Факт е че модерните войни са водени в интереса на защита на енергийното запасяване на развитите икономики.
§ В Япония атомните ел. централи издържат на земетресения от порядъка на 6,5 по скалата на Рихтер en:Kashiwazaki-Kariwa Nuclear Power PlantКашивазаки-Карива
§ оперирането на атомни ел. централи от 3-то поколение (в строеж във Финландия и Франция) ще спомогне за развитието на атомните ел. централи от 4-то поколение, които ще могат сами да „размножават“ горивото си, да произвеждат водород за транспортната промишленост, да използват други типове ядрени горива, чиито количество е достатъчно до 2100 година … en:Fast breeder reactor Fast breeder reactor
§ Отработеното гориво всъщност не е отпадък а представлява потенциално гориво (съдържащо над 90% от първоначалната енергия)за атомните ел. централи от 4-то поколение — САЩ , Русия и Франция целенасочено събират отработено гориво, което ще може по-късно да бъде използвано за производство на ел. енергия
§ Изграждането на една атомна ел. централа е силно капиталоемък процес, който осигурява голяма заетост в продължение на няколко години. Текущата финансова стабилност на страната предразполагат към привличане на изгодни капитали - пари, които в голямата си част ще се влеят в местната икономика, за разлика от другите типове производство на ел. енергия (с изключение на водната и вятърната) които изискват постоянно захранване с гориво - пари изтичащи извън пределите на страната
Възражения срещу нея:

§ Срещу изграждането на централата се обявяват редица екологични организации с мотива, че една атомна централа е вредна за околната среда и е особено опасна при евентуална авария илитерористична атака. Проблеми има и с превозването, обработването и съхраняването на радиоактивните отпадъци.
§ Сериозни съмнения има и за икономическата ефективност на проекта. Към август 2007 няма публикувана икономическа обосновка. В допълнение към това, въпреки направените през 80-те години инвестиции, никой инвеститор не се ангажира с изпълнението му без значителна държавна подкрепа.
§ Не беше дадена и икономическа обосновка, защо тези 2 реактора не се построят в Козлодуй, където има вече изградена инфраструктура. Според изказване на директора на ядрената централа АЕЦ „Козлодуй” Иван Генов през януари 2008-ма строежа на седми блок в АЕЦ „Козлодуй” ще струва по-евтино от строежа на АЕЦ „Белене”.
§ Ядрените отпадъци от АЕЦ „Белене” ще се съхраняват на територията на България.
§ В началото на 21 век цените на урана, с който се захранват АЕЦ, имат тенденция към нарастване.[14]
§ Атомната енергия е отричана от част от хората и правителствата по света. Германия (82 милиона) вече се ангажира да затвори всичките си 36 реактора преди 2020 г., Испания, с население 45 милиона, вече произвежда 8% от електрическата енергия от вятър, има морататориум върху изграждането на нови реактори и постепенно изважда от употреба старите. С прекратяването на използването на атомна енергия са се ангажирали още Швеция и Белгия, а Италия е първата страна, която затваря всичките си ядрени реактори веднага след трагедията в Чернобил.
§ България няма работещо собствено производство, въпреки наличието на уранови залежи и сега (2008) разчита изцяло на внос от други страни.
Като цяло изграждането на АЕЦ Белене е значим проект за цялата българска енергетика и не само нейната, ами и на целия балкански полуостров. Този проект ще намали цената на електроенергията, ще донесе печалба на страната ни, ще подобри производителността ни. Разбира се има и рискове, но както казват на запад, ако не поемеш риск няма да имаш успех.
От политическа гледна точка, управляващите и голяма част от парламентарната опозиция се страхуват най много от руското участие в проекта. Разбира се то е основано предвид режима преди 20 години, но реално погледнато мисля, че те са задължени по един или друг на чин да инвестират в проекта, за да останем енергиен център на Балканите.

                                                          

 

 

Източници:

www.chambersz.com

http://www.dariknews.bg

www.aktualno.bg/

http://www.nek.bg/cgi

http://bg.wikipedia.org/

Един анализ на Костадин Койчев - kovak    

 

                                     

 

              Велики българи: Васил Левски

 

19.02.2010г.

 

       Днес отново се връщаме назад във времето, и все пак не чак толкова назад. Само 137 години от както е обесен Васил Иванов Кунчев известен като „Левски”. Тази личност колкото и противоречива в световен план, толкова и обичана в български. Днес на 19 февруари официално отбелязва 137 години от гибелта на Апостола на свободата Васил Левски. Той е роден на 18 юли (6 юли стар стил[1]) 1837 г. в Карлово в семейството на Иван Кунчев Иванов и Гина Василева Караиванова. Има двама братя — Христо и Петър — и две сестри — Яна и Марийка. Учи във взаимно училище в гр. Карлово и в класното в Стара Загора. През 1851 г. баща му умира и тримата братя остават да се грижат за семейството. Васил е на 14 и започва да учи абаджалък. От 1855 г. е послушник при вуйчо си Василий, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора. Учи две години в класно училище в Стара Загора и изкарва едногодишен курс за подготовка на свещеници в Пловдивското класно епархийско училище „ Св. Св. Кирил и Методий“, основано от Найден Геров през 1850 година. На 7 декември 1858 г. приема монашеството и името Игнатий в Сопотския манастир „Св. Спас“ под мантията на йеромонах Кирил, а през следващата 1859 г. пловдивският митрополит Паисий го ръкополага за йеродякон. Но на тази личност далеч не е писано на се занимава с такава дейност.

Много от изследователите му го свързват с Масонството. Но това е отречено от редица други историци. И все пак е било възможно той да е бил запознат с техните идеи. Той самият е добре образован, казвам го не случайно. Защото не може случаен човек да създаде такава вътрешна революционна организация като неговата. А ако евентуално не е известно доста революционери от 20 век са се учили от неговите идеи. Самият Че Гевара, чийто лик често изпъква от различни стоки, сам е признавал, че е черпил идеите си от българските революционери Левски, Ботев и Раковски.

А самият Левски се е учил първоначално при Раковски, като взема дейно участие в Първата българска легия в Белград. Към нея се включва на 3 март 1862 г. Именно там той получава и името си „Левски” (според легендата е направил „лъвски“ скок по време на военни упражнения в Сърбия). Тук под силно влияние на Раковски и възприема идеята за организиране на чети, чрез които да се вдигне народът на въстание. След разтурянето на легията се присъединява към четата на дядо Ильо войвода. Но сам вижда, че хайдутлука е обречена форма на въстание и през 1863 г. заминава за Румъния и след кратък престой се завръща в поробена България. През пролетта на 1864 г., навръх Великден в Сопот, Левски в присъствието на най-близките си приятели сам отрязва дългите си монашески коси. От този момент той става мирски дякон (служител, помощник) на свободата Васил Левски. Архимандрит Василий се опитва да възбуди църковно следствие срещу племенника си, а Пловдивският митрополит заплашва самия Василий с наказание, ако упорства в настояването си. 1864–1866 г. Левски е учител в с. Войнягово, Карловско, а след това (1867) в Еникьой, Северна Добруджа. По-близо до границата, той се надява да се свърже с Раковски и да се запознае с неговите по-нататъшни планове. Като учител Левски развива революционна пропаганда сред народа и организира патриотични дружини за бъдещото въстание. През 1866 г. на румънска земя се движи в средите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През ноември 1866 г. се среща и с Раковски. През 1867 г. по предложение на Раковски е определен за знаменосец в четата на Панайот Хитов, която се подготвя за прехвърляне в България. Заедно с четата изживява всички трудности и разочарования по време на похода в Балкана през 1867 г. После заедно с четата преминава в Сърбия и постъпва във Втората българска легия на Раковски (1867-1868). След разтурянето ѝ той се разболява и остава 2 месеца в с. Зайчар. През това време преосмисля изминатия път. Съмненията му в целесъобразността на четническата тактика се превръщат в убеждение, че трябва да се търси нов път за постигане на крайната цел. За пръв път изразява мнение, че трябва предварителна подготовка на народа за участие в освободителното дело. В писмо до Панайот Хитов загатва за своите изводи и намерения, като му съобщава, че е решил да извърши нещо голямо в полза на отечеството, „в което ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя, губя само мене си“. В него се засилва недоверието спрямо Сърбия и убеждението, че българите трябва да разчитат преди всичко на себе си, а не на външни сили. Гибелта на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа окончателно го убеждава, че предварителната подготовка е необходимо условие за победата на българската революция. През август 1868 година, Левски отива в Букурещ, където се свързва с Иван Касабов и дейците на „Българското общество“. Към това време се отнася запознаването му с Христо Ботев и техният съвместен живот в една изоставена вятърна мелница край Букурещ.

Със средствата, предоставени от „Българското общество“ и читалище „Братска любов“, организация на „младите“, Левски заминава за Цариград с параход на 11 декември 1868 г., за да предприеме оттам първата си обиколка из българските земи. Тя е с осведомителна цел. При извършването ѝ, Левски се запознава с условията и възможностите за революционна дейност в българските земи. В началото на януари 1869 г. напуска турската столица и се отправя към Тракия и Северна България. Преминава през Пловдив, Карлово, Сопот, Казанлък, Сливен, Велико Търново, Ловеч, Плевен и Никопол. Навсякъде разговаря със свои доверени хора и познати, за да ги спечели за делото. Обнадежден, че в непродължителен срок може да бъде обявено въстание, Левски приключва своята обиколка и на 24 февруари се завръща в Румъния.

След двумесечен престой в Румъния на 1 май 1869 г. Апостола започва втората си обиколка в българските земи с изходен пункт Никопол. Сега той е снабден с революционна прокламация и пълномощно, получени от Иван Касабов. И двата документа, които удостоверяват, че Левски не е случаен човек, а изразява мнението на българската политическа организация в Румъния, са подпечатани с печат на Привременното правителство на Балкана. По време на тази обиколка Левски поставя началото на изграждането на вътрешната революционна организация (ВРО). Първият комитет е основан в Плевен. После продължава изграждането на местни (частни) революционни комитети и в Ловеч, Троян, Карлово, Калофер, Казанлък, Пловдив, Сопот, Чирпан и др. Втората обиколка на Левски го убеждава, че въстанието не може да бъде вдигнато толкова скоро, както мисли няколко месеца преди това. Той съзира необходимостта от по-голяма подготовка на народа, осъществявана от революционни комитети, свързани организационно помежду си.

След завръщането си в румънската столица на 26 август 1869 г. Левски се включва активно в живота на младата българска емиграция. В края на 1869 г. заедно с Любен Каравелов участва в създаването на Българския революционен централен комитет. Той се стреми да убеди емиграцията, че центърът на подготовката на предстоящото въстание трябва да се пренесе във вътрешността, че българите трябва да разчитат на своите собствени сили, а не на външна помощ, че трябва да се скъса решително с необмислените комбинации с балканските страни. Емигрантските дейци съзнават необходимостта от организиране на народа, но никой няма план кой и как да го направи. Те трудно се разделят и с традиционните си схващания за чужда помощ и за ръководене на революционното движение извън страната. Разочарован от емиграцията, през май 1870 г. Левски се завръща в България и се заема с доизграждането на комитетска мрежа. До края на 1871 г. успява да създаде гъста мрежа от революционни комитети, обединени в цялостна ВРО. За столица на ВРО е обявен Ловеч, а комитетът в този град е обявен за БРЦК. В запазената документация и в печата на организацията той е наричан още Привременно правителство на България. Създаването на ЦК в България изключително важна стъпка в укрепването на вътрешната комитетска организация. С това Левски осигурява организационно работата си по подготовката на въстанието в страната. Ловешкият комитет го подпомага в поддържането на връзките с емиграцията. Левски разглежда ЦК в България като върховно ръководство на революционното движение с общонационални функции. Селските и градските частни комитети в революционната организация обединяват в себе си представители на всички социални групи в българското общество. Левски единствен от „четиримата големи“ на българската революция достига до прозрението, че в подготовката трябва да бъдат привлечени и чорбаджиите. Техните средства са особено нужни за материалната осигуреност на предстоящото въстание. Той предвижда получаване на тези средства по доброволен начин, но за тези, които отказват да подкрепят народното дело, той въвежда революционен терор.

Към края на 1871 г. изградената ВРО е единствената реална сила, способна да постави на дневен ред българския национален въпрос. Комитетите започват активна работа за привличане на привърженици, за събиране на средства и закупуване на оръжие. Когато работата нараства, БРЦК изпраща двама помощници на Левски през втората половина на 1871 г. — Димитър Общи и Ангел Кънчев. Същата година изработва програма и проектоустав на БРЦК. Инициатор и участник е на първото общо събрание на БРЦК в Букурещ (29 април — 4 май 1872 г.). В края на юни 1872 г. напуска Букурещ и като пълномощник на БРЦК пред комитетите в България започва преустройство на Вътрешната революционна организация. Създава окръжни комитети.

Всичко върви повече от добре, когато на 22 септември 1872 г. Димитър Общи организира обир на турската поща в Арабаконак. Левски е против, но е подкрепен единствено от поп Кръстю Никифоров. Залавянето на участниците нанася тежък удар на революционната организация. Левски получава нареждане от БРЦК и Каравелов за вдигане на въстание, но отказва да го изпълни и решава да прибере архивите на ВРО от Ловеч и да се прехвърли в Румъния. На 27 декември 1872 г. бива заловен от турската полиция до Къкринското ханче (източно от Ловеч). При залавянето му Левски притежава редовно тескере за пътуване, дадено му от Малък Добри Койнов от ловешката махала Дръстене, но го гълта, за да го скрие от турците.

Предполага се, че причината за неговото залавяне е предателство от съмишленик. Спори се за името на предателя — Поп Кръстю (съучредителя на комитета в Ловеч) или Марин Поплуканов (председателя на комитета). Везните драстично се накланят през 1925 г. когато историкът Димитър Страшимиров публикува обширен труд, в който представя доказателства, че именно поп Кръстю става доносник на турските власти и дава сведения за местоположението на Левски.

 

Според други проучвания предателство спрямо Левски не е имало. До последно османците не знаят кого са заловили и Левски е откаран в Търново, за да бъде разпознат. Чак там им става ясно кой са заловили. При Къкрина отиват едва няколко заптиета, а в случай че са знаели кого залавят, подобна малочисленост не би била логична. Също така се доказа, че поп Кръстю не е имал точна информация за плановете на Левски.

Левски, който е охраняван само от 20 заптии по време на пътя си от Търново до София, се е надявал напразно до последно, че ще бъде освободен от съмишленици.

 

 

Впоследствие Левски е отведен в София, където е предаден на съд. Апостола изгражда защитата си на основите на правата на християните според Хатихумаюна, за да не издаде някого и организацията. Той подчертал няколко пъти, че е търсил законни пътища за изменение на живота в Империята. Левски се разграничава от дейността на Димитър Общи, за да избегне криминални обвинения. Очаквало се Великото везирство да освободи всички освен обирачите на пощата, защото политически процес не е в интерес на Турция и вреди на авторитета ѝ пред Европа. Комисията за процеса е: Али Саид паша, Шакир бей и Иванчо х. Пенчович. В инструкциите към съдиите е записано да се накажат строго само ръководителите. В състава на съда са включени и българите: х. Мано Стоянов и Пешо Тодоров като представители на българската община в града. Включени са още мюсюлмани и евреи. Смъртната присъда е издадена на 14 и е потвърдена на 21 януари 1873 г. Процесът завършва, а комисията е иззела функциите на съд, което е недопустимо по законите на самата империя. 60 подсъдими са осъдени на затвор и заточение и двама са обесени — Димитър Общи и Васил Левски. Присъдите са потвърдени от султана по целесъобразност. За да не се навреди на турската дипломация, не са извършвани по-мащабни разследвания и гонения.

  На 18 февруари(6 февруари по стар стил) 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София. Мястото на обесването на Васил Левски се намира в центъра на днешна София, където е издигнат негов паметник.

                                                                                       

Британско-американска война

              (юни 1812 г. - януари 1815 г.)

 

08.01.2010 г.

 

   Малко се знае за тези събития, които честно казано отначало започват като конфликт на търговски интереси. Малко е известно, че САЩ в началото на 19 век вече е сериозен играч на международната политическа и икономическа сцена. Това разбира се прави новосформираната държава пряк конкурент на Великите европейски сили. Разбира се САЩ бързо се ориентира и решава, че може да се възползва от Френско-Британската война като в началото запазва неутралитет, смятайки, че войната ще изчерпи стопански двете държави и от това САЩ ще спечелят международни пазари. Да, ама не става точно така. Когато САЩ вижда, че трудно могат да се изчерпат стопанските запаси на две колониални империи, тя решава да вземе отношение в конфликта. И така САЩ започват да доставят материали и храни на Франция, на което Великобритания отговаря с високи мита върху американските стоки и с директни атаки върху търговския американски флот, арестувайки екипажи и завземайки кораби. Британците не противодействат само с тези средства. Те се възползват от вътрешните проблеми в САЩ и се опитват да въздействат на стабилитета като подклаждат северните индиански племена към въоръжен сблъсък с властта.

Самият военен сблъсък не избухва веднага, тъй като възможността за война не се възприема еднозначно нито във Великобритания, нито в САЩ. Във Великобританския парламент даже вземат решение взема решение за премахване на митата за американски стоки и спиране на административните действия, в това отношение и спират да арестуват кораби. Но на следващият ден след решението САЩ обявяват война на Великобритания.

До 1811 г. отношението на различните щати в САЩ към войната с Великобритания са географско различни - южните щати приветстват избухването ѝ, а северните са против.

Самият повод е формален. А той  е опитът за задържане и претърсване на американски търговски кораб от английска военна фрегата и, след отказа на американския кораб да се подчини - откриване на огън от страна на британските военни и избиването на голяма част от американския екипаж.

По този повод, на 18 юни 1812 г. американският парламент приема декларация за обявяване на война на Великобритания.

Великобритания влиза във войната доста по-подготвена от Съединените американски щати. Тя разполага със сухопътни сили, включени във войната са малко над 5 000 души редовна професионална армия, подкрепяна от канадската милиция и индианските племена. Великобритания разполага за участие военен флот от 97 кораба.

САЩ разполага с армия от около 37 000 души, която обаче няма професионалните умения на британската армия, а числото на морските военни сили значително отстъпва на морската мощ на Великобритания.

Самите военни действия се развиват на няколко фронта, на териториите на САЩ и Канада и по море.

Преди американските сухопътни сили да се мобилизират за водене на войната, британската армия успява да се укрепи край Големите езера Онтарио и Ери и да завземе американския град Детройт и Макинак (край езерото Хюрон).

Първата атака на американската войска започва на 12 юли 1812 г. откъм Детройт, но е безуспешна и американците са отблъснати. Следващата голяма атака е на 13 октомври (битката при Куинстоунските възвишения), в която американската милиция отново претърпява неуспех. Първата фаза на войната приключва на 22 януари 1813 г. със загуба на американската армия край Френчтаун, в която се предават и част от войниците.

Войната е възобновена през пролетта на 1813 г., когато през април американците завземат Торонто (тогава Йорк). По-късно продължават битките за контрол на Големите езера, в които милициите на САЩ успяват да овладеят района на Ери, а Великобритания си запазва езерото Онтарио. През същото лято опитите на САЩ за пренасяне на войната на територията на Квебек се оказват безуспешни.

Третата фаза на войната (1814 г.) започва с успех на американската доброволна армия, която осъществява почти пълен контрол върху Големите езера, без Онтарио, което изоставят след неуспеха в битката край река Ниагара. През същото лято американците печелят битката при Платсбърг, което намалява боеспособността на британската армия и я принуждава да се откаже от намеренията си да атакува Ню Йорк.

Военноморските битки протичат в обратен ред. През първата фаза на войната (до януари 1813 г.) американският флот взима инициативата в свои ръце и, благодарение на по-добрата навигация и по-точните стрелби, успява да потопи или да извади от строя голям брой британски кораби. Американците жънат военноморски успехи както на източното, така и на западното крайбрежие.

През следващата година британското военно командване възприема нов стратегически подход и успява да блокира пристанищата, където са акостирали американските морски съдове и не им дава възможност да се включат във войната до нейното прекратяване.

Заедно с военните действия около Големите езера се провеждат и битки в Нова Англия. Английското присъствие на тази територия не е постоянно, а се свежда до блокиране на пристанища и откъслечни военни акции.

Една от военните акции е свързана с изненадващото нападение по посока на Вашингтон. Британската войска стига до столицата и я опожарява, като пожарът засяга резиденцията на президента - Белия дом, и на Конгреса - Капитолий.

На юг американската армия води битки и срещу съюзниците на англичаните - индианските племена Крики. През март 1814 г. бъдещият президент, тогава генерал Андрю Джаксън мобилизира милиции и тръгва срещу надигналите се индианци, избивайки между 550 и 800 индиански войни.

В началото на декември, когато е уговорена конференцията за подписване на мирен договор в Гент, британски военни кораби акостират край Ню Орлеан с надеждата Великобритания да извоюва по-добри позиции при подписване на договора. Битката между двете армии се провежда след подписване на договора, без воюващите страни да са уведомени за този факт, на 8 януари 1815 г. и завършва с победа на американските милиции, които дават само 71 жертви, срещу над 2 000 загинали британски войници (в т.ч. двама генерали).

А всъщност мирният договор е подписан още на 24 декември 1814 година. Като цяло от тази война може да се каже, че единствено САЩ печелят име и военен опит. Никоя от двете страни не придобива територии, или привилегии. САЩ се нагърбва с ангажимента да съблюдават суверенитета на съседна Канада. За Великобритания войната има маргинално значение, макар в крайна сметка кралството губи шанса си за влияние извън територията на Канада. Самите американци започват да създават мита за непобедимост на американската армия и да формират основите на великата американски нация. Тази война всъщност ги прави и нация. Ето защо, някои историци определят войната като Втора война за независимост на САЩ, макар самата война да е подбудена предимно от икономически интереси и преразпределение на пазари.

 

Костадин Койчев - kovak

 

           Mузикални клипчета

 

 

   Велики учители: Личността Петър Дънов

 

      „Отсега нататък трябва да сме свързани умствено и       

сърдечно с всички хора по Земята, защото спасението

    е в нашите общи молитви. Молитвата има велика сила.”

Петър Дънов

  

   23.10.2011г.                                                                                                    Една от най – светлите и духовни личности родени в нашата малка страна е Петър Дънов. Роден под името Петър Константинов Дънов, а по-късно известен като „Учителя” или „Беинса Дуно” е основател на а религиозно-философско учение, което се самоопределя като „езотерично християнство“ и окултизъм, което е смятано от българската държава за религиозно и е регистрирано от Дирекцията по вероизповеданията като отделно вероизповедание. Това учение в България е известно под името „дъновизъм”, а последователите му – „дъновисти”. Последователите му се наричат ученици на „Всемирното Бяло Братство”.

Учителя Дънов е роден на 11 юли 1864 година (29 юни стар стил, Петровден) в Османската империя, село Хадърча, днес Николаевка, Област Варна, България. Той е трето дете на свещеник Константин Дъновски и на Добра Георгиева. Негов дядо по майчина линия е чорбаджи Атанас Георгиев (1805-1865), български възрожденски деятел за църковна независимост. Баща му Константин Дъновски (1830-1918) е първият български свещеник във Варна.

Образуванието си получава първо в основно българско училище в родното си село Хадърча, а след освобождението от османска власт завършва петокласна мъжка гимназия във Варна. На 24 юни 1886 година завършва американско методистко училище в Свищов, в което изпада под влияние на протестантството. От есента на 1887 до лятото на 1888 година учителства в русенското село Хотанца.

През август същата 1888 г. заминава за САЩ и се записва студент в Методистката теологическа семинария Дрю в град Медисън, щата Ню Джърси, и я завършва през май 1892 г. През есента на 1892 г. се записва в Теологическия факултет на Бостънския университет, защитава дипломна работа „Миграцията на германските племена и тяхното християнизиране” и се дипломира през юни 1893 г. Една година посещава занятията в Медицинския факултет на Бостънския университет и през 1894 г. получава сертификат, даващ му право да практикува медицина.

През 1895 г. Петър Дънов се завръща в България, установява се във Варна и отказва предлаганата му длъжност на методистки проповедник. През 1896 г. издава книгата „Науката и възпитанието”, в която анализира пътя на човека в световната драма и говори за основите на нова култура, която предстои да настъпи през идващия век.

През 1896 г. е един от учредителите на Дружественото читалище „Петко Рачов Славейков”, избран е за негов библиотекар-домакин и през следващите години държи пред варненското гражданство сказките: „Произхождението на человека”, „Преглед върху древната и модерна философия”, „Науката и философията”, „Защо и как живеем” и „Основите на просвещението”.

През 1897 г. Петър Дънов учредява със съмишленици във Варна „Общество за повдигание религиозния дух на българский народ“, в което по-късно членуват д-р Георги Миркович, Мария Казакова, Тодор Стоименов, Пеню Киров, Анастасия д-р Желязкова и Милкон Партомиян. Същата година издава брошура с мистичен текст под заглавие „Хио-Ели-Мели-Месаил”. Така той застава в центъра на духовно общество, което по-късно прераства в „Синархическа верига“ (1906 г.) и обществото „Всемирно бяло братство“ (1918 г.), а последователите на Дънов започват да го наричат „Учителя“. Според тяхното гледище, след 1897 г. е по-правилно да се говори за Учителя Беинса Дуно, вместо за Петър Дънов, въпреки че псевдонимът Беинса Дуно започва да се употребява в публикации едва в началото на 30-те години на 20 век. Според някои източници етимологията на името „Беинса Дуно“ е със санскритски корени и според една от интерпретациите може да се преведе като Този, който носи доброто чрез слово. Според други интерпретации на негови последователи, името е с корени в така наречения ватански език, който според Дънов е първичният протоезик на човечеството. Самите последователи на Дънов не са единни в тезата за произхода на името. Теологът Светослав Иванов твърди, че: Беинса Дуно е окултно име, отразяващо духовното и творческо взаимодействие между Господ, Учителя-Петър Дънов и учениците Му при съвместна работа върху Словото, музиката и Паневритмията.

През 1898 г. записва и произнася пред Варненското благотворително дружество „Майка” беседата „Призвание към народа ми” , която е апел към социално и духовно самоутвърждаване. На следващата година написва „Десетте свидетелства Господни” и „Божието обещание”. От 1900 г. Петър Дънов свиква ежегодни събори, които първоначално нарича „срещи на Синархическата Верига“. Оттогава до 1942 г. през месец август се провеждат годишни събори на Всемирното бяло братство на различни места - във Варна (1900,1903, 1905-1909), в Бургас (1901, 1902 и 1904), в Търново (1910-1925), в София (1926-1941), на планините Рила и Витоша.

От 1901 г. до 1912 г. пътува из селищата на България, изнася сказки и прави френологични изследвания на избрани представители от българския народ. От 1904 г. пребивава продължителни периоди от време в София, в дома на Петко Гумнеров на ул. „Опълченска” 66. Започва да изнася публични проповеди под форма на беседи. Централно място в тях заема фигурата на Христос, схващан като историческа, космична и метафизична личност.

През 1912 г. в село Арбанаси, Търновско, работи върху Библията и съставя „Завета на цветните лъчи на светлината”, който излиза от печат през септември същата година. На титулната страница е изписано мотото: „Винаги ще съм предан раб на Господа Исуса Христа, Син Божий, 15 август, Търново, 1912“.

На 16 март 1914 г. произнася в София първата официално стенографирана неделна беседа „Ето Човека“, с която слага начало на сериите „Сила и Живот” Петър Дънов, „Сила и Живот“.. В тях Петър Дънов излага основните принципи на своето учение, което нарича „Новото учение на Всемирното бяло братство“.

На 8 февруари 1917 г. открива в София цикъл от специални лекции пред омъжени жени, който продължава до 30 юни 1932 г. През 1917-1918 г., по време на Първата световна война, правителството на Васил Радославов го интернира във Варна, тъй като разколебава духа на войниците на фронта. Живее в хотел „Лондон” (днес „Мусала”) и води преписка със свои ученици. След края на войната бързо нараства броят на последователите му из цялата страна и през 30-те години на 20 век достига около 40 000.

На 24 февруари 1922 г. открива в София езотерична школа, която нарича Школа на Всемирното бяло братство. Състои се от два класа ученици. Общият окултен клас се открива с лекцията „Трите живота”, а Специалният (Младежки) окултен клас – с лекцията „Двата пътя“.  Лекциите пред двата окултни класа продължават ежеседмично 22 години – до декември 1944 г.

През 1927 г. Дънов създава край София селището Изгрева (днес квартал Изгрев), в което събира свои слушатели, последователи и ученици, за да центрира работата на езотеричната школа. Установява се постоянно в Изгрева, където проповядва в специално построен салон. От 19 август 1927 г., на годишния събор на Всемирното бяло братство, изнася поредица от беседи, обединени в цикъла „Пътят на ученика”.

В периода 1929-1932 г. Дънов осъществява контакт с теософския водач Джиду Кришнамурти (в град Омен, Холандия), който по същото време излиза от Теософското общество и разпуска ордена „Звездите на Изтока”.

През лятото на 1929 г. Дънов за първи път извежда своите последователи и ученици на лагер край Седемте рилски езера. На 21 септември 1930 г. открива ново течение на своите проповеди, наречено неделни утринни слова, които продължават до април 1944 г. От 1934 г. започва работа върху паневритмията – цикъл от двадесет и осем упражнения, съставени от мелодия, текст и пластични движения. По-късно към нея добавя упражненията Слънчеви лъчи и Пентаграм.

На 4 май 1936 г. активист на политическата партия Демократически сговор му нанася побой, който предизвиква мозъчен кръвоизлив и парализа. Въпреки заболяването, на 14 юли Петър Дънов излиза със свои ученици на лагер край Седемте рилски езера и до 12 август напълно възстановява здравето си.

На 22 март 1939 г. записва послание към учениците си, озаглавено „Вечният завет на Духа”. В началото на 1944 г., по време на въздушните бомбардировки над София, организира евакуирането на Изгрева в село Мърчаево (на 24 км югозападно от София) и се установява в дома (сега музей ) на своя ученик Темелко Гьорев. Завръща се на Изгрева на 19 октомври 1944 г. На 20 декември 1944 г. изнася пред Общия окултен клас беседата „Последно слово”.

Петър Дънов говори преди всичко за божествената същност и изява на Христовото същество. Той най-общо казано определя Христос като Божествено космично същество, идващо от централното слънце на нашата Галактическата система, което слънце Дънов нарича с името Алфиола. Според Дънов Христос е колективен Дух, сбор от всички Синове Божии. Той утвърждава максимата: „Христос е Глава на Великото Всемирно Братство”, като изтъква, че Христос е един и неделим, и представлява в макрокосмичен и психологичен план най-пълната изява на Любовта като принцип в Битието. Под термина Велико Всемирно Братство Дънов разбира организъм, съставен от еволюиралите човешки души и девет ангелски йерархии.

Основните теми на неговите лекции са: мястото и ролята на човека във Вселената, природата и обществото; духовното разбиране за култура, етика, психология, медицина, музика и др. Дава упражнения за дишане, медитация и концентрация. Създава Паневритмията, която днес се играе в САЩ, Канада, Франция, Русия, Конго, Австралия и други страни по света.

На 27 декември 1944 г. напуска физическия свят. Тялото му е погребано в столичния квартал „Изгрев“. Оставяйки в беседите и лекциите си едно неоценимо духовно богатство за всички, които търсят Истината.

 

Костадин Койчев - kovak

 

 

 

 

 

                    Велики учители: Сидхарта Гаутама – БУДА

          09.10.2011 г.

    Думата „Буда” означаваща „Пробуден за Истината” приема принц Сидхарта, който е създателя на будизма, една от най-разпространените религии в света днес. Сидхарта е син на краля с престол в Капилавасту, град в Североизточна Индия близо до границата с Непал. Той получава това име, което по-късно всъщност става и титла, защото той e проповядвал специфичен метод за откриване на действителността, скрита зад привидностите, и за окончателно освобождението от илюзиите, страстите и болката, присъщи на всяка една форма на съществуване. Това основно изискване за аскетична дисциплина откроява учението на Буда от останалите съвременни му теории и религиозни учения в Индия, а и извън нея.

                                                        

Отричана доскоро, историческата личност на Буда днес се счита за доказана. Въпреки това хронологията за живота му все още е спорна и някои специалисти предлагат датите на раждането и смъртта му да се изтеглят почти с цял век назад.

Съдбата му го оженва още на шестнайсет години за своя братовчедка на същата възраст. Израснал в разкошния кралски палат, принц Сидхарта не е лишен от материални блага. Въпреки това той е крайно недоволен. Забелязва, че повечето хора са бедни и постоянно страдат от недоимък. Дори богатите често пъти са отчаяни и нещастни, а всички са еднакво изложени на болести, които ги довеждат до гроба. В живота сигурно има нещо повече от мимолетните удоволствия, които страданията и смъртта заличават твърде скоро, разсъждава Сидхарта.

Има няколко версии за това как той става „Пробуден за Истината”. В първата версия когатонавършва двайсет и една години, Гаутама, това е непосредствено след раждането на първия си син, решава, че трябва да се откаже от живота, който води, и да се посвети всецяло на търсене на истината. Той зарязва палата, жена си, невръстния си син и всички земни блага и се превръща в скитник, без пукнат грош в джоба. Известно време учи при някои от прочутите тогава брамини, но след като усвоява ученията им, намира за незадоволителни решенията, които те дават на човешките проблеми. Тогава се ширело схващането, че крайният аскетизъм е пътят към истинската мъдрост. Ето защо Гаутама става аскет, няколко години се отдава на страшен пост и самоизтезание. Но в края на краищата осъзнава, че изтерзаното тяло само замъглява ума, без да го води до истинската мъдрост. Това го кара да възобнови нормалното си ядене и да изостави аскетизма.

В самота той се занимава усилено с проблема за човешкото съществуване. Когато една вечер седи под огромна смоковница, най-после всички части на мозайката отиват на мястото си. Сидхарта прекарва цялата нощ в дълбок размисъл и на сутринта вече е убеден, че е намерил решението, че сега той е Буда.

По това време е трийсет и пет годишен. Останалите 45 години от живота си той кръстосва цяла Северна Индия и проповядва новата си философия на всички, които са готови да го слушат.

Според някои текстове той е висок, силен и синеок. Когато бил на 29 години, той излязъл двореца за първи път и срещнал един стар, един болен и един умрял човек - преживявания, които до момента не познавал. Тогава той осъзнал, че няма нищо постоянно и напуснал двореца, за да медитира в планините и горите на северна Индия. След дълго търсене на траен смисъл, той разпознал природата на ума в дълбока медитация и постигнал просветление.

А според трети той на 30 години напуска родното си място и се превръща в скитащ аскет, като според традицията причина за това е смъртта на майка му. В продължение на години той търси отговор на въпроса за болката и смъртта, като в момента на откритието се превръща в пробуден – Буда. Скоро след това в една горичка на север от града Бенарес произнася и първата си проповед пред петима аскети, които станали първите му ученици, последователи и съоснователи на манастирската общност. Останалата част  от живота си Буда прекарва обикаляйки териториите по средното течение на р.Ганг, проповядвайки своята дхарма, като организира и първите монашески общности.

Към 483г.пр.Хр. Буда умира на преклонна възраст край Кушинагра по време на почивка от дълго пътуване пеша. От този момент той навлиза в пълното спасение Паринирвана и битува в мир.

Въпреки че словата му не са записвани, неговите ученици са наизустявали много от предписанията му и те са се предавали на поколенията от човек на човек.

Основното учение на Буда може да се изрази накратко чрез „Четирите благородни истини“, както ги наричат будистите: първо, човешкият живот е поначало нещастен; второ, причината за това нещастие са човешката себичност и алчност; трето, на себичността и алчността на всеки човек може да се сложи край — състоянието, когато всякакви желания и стремежи са премахнати, се нарича нирвана (буквално „угасване“); четвърто, начинът да се избегнат себичността и алчността е тъй нареченият „Осмократен път“: правилни възгледи, правилни мисли, правилна реч, правилна дейност, правилно препитание, правилни усилия, правилна грижа и правилно съзерцание. Можем да добавим, че будизмът е отворен за всички независимо от расата и че (за разлика от индуизма) той не признава кастовите различия.

Известно време след смъртта на Гаутама новата религия се разпространява бавно. През III век пр. Хр. знаменитият индийски император Ашока прегръща будизма. Това обстоятелство води до бързото разширение на будисткото учение и влияние в Индия и в съседните страни. На юг будизмът се разпространява в Цейлон, а на изток в Бирма. Оттам прониква в цяла Югоизточна Азия, стига до Малайзия и до днешна Индонезия. Той тръгва и на север — чак в Тибет, и на северозапад — в Афганистан и Средна Азия. Стига до Китай, където печели много последователи, а оттам прониква в Корея и Япония.

В самата Индия новата вяра започва да търпи упадък към 500 г. и почти изчезва около 1200 г. От друга страна, в Китай и Япония будизмът остава една от основните религии. В Тибет и Югоизточна Азия той е главното вероизповедание в течение на много векове.

Учението на Буда оставя писмена едва няколко века след смъртта на създателя си и естествено последователите му се разпадат на различни секти. Двете главни направления на будизма са хинаяна, което преобладава в Южна Азия, а западните учени го смятат за най-близко до първоначалното учение на Буда, и махаяна, което пък преобладава в Тибет, Китай и, най-общо казано, в Северна Азия.

Като създател на една от най-разпространените религии в света Буда явно заслужава едно от челните места в тази поредица от статии "една уникална личност". Тъй като в света има около 200 милиона будисти в сравнение с над 500 милиона мюсюлмани и около един милиард християни, ясно е, че Буда е оказал въздействие на по-малко хора, отколкото Мохамед или Исус. Обаче разликата в числеността може да се окаже подвеждаща. Една от причините за отмирането на будизма в Индия е индуизмът, възприел много будистки идеи и принципи. Освен това в Китай са много хората, които не се наричат будисти, но са силно повлияни от тази философия.

Будизмът съдържа силен пацифистки елемент в много по-голяма степен от християнството и исляма. Ориентацията към ненасилие е играла значителна роля в политическата история на будистките страни.

Често се казва, че ако Христос се върне на земята, ще остане изумен от много неща, вършени в негово име, и ужасен от кръвопролитните битки между различни секти, които се наричат негови последователи. Буда също би останал озадачен от много доктрини, които претендират да са будистки. Но макар че съществуват будистки секти и между тях има големи различия, в историята на будизма няма нито едно събитие, което може изобщо да се сравни с кървавите религиозни войни, избухвали в християнска Европа. Поне в това отношение будисткото учение очевидно е оказало далеч по-голямо влияние на последователите си, отколкото християнството върху своите привърженици.

Буда и Конфуций са имали приблизително еднакво въздействие върху света. И двамата са живели горе-долу по едно и също време, а и числената разлика между привържениците на ученията не е голяма. Реших да поставя Буда преди Конфуций по две причини: първо, навлизането на комунизма в Китай явно е отслабило значително конфуцианското влияние; и второ, това, че конфуцианството не е успяло да намери широко разпространение извън Китай, показва, че идеите на Конфуций прилягат добре само на чисто китайския манталитет. От друга страна, будисткото учение в никакъв случай не е само още една изява на стара индийска философия и благодарение на привлекателните възгледи на Буда и на учението му будизмът се е разпространил далеч отвъд границите на Индия.

 

Костадин Койчев  - kovak

 

 

 

 

 

Водопада Виктория

   05.06. 2011 г.

   Водопада се смята за една от най-големите географски забележителности на Африка. Няма открити записки за откриването на водопада нито по времето на арабските търговци през Х век, нито по времето на португалските изследователи шест века по-късно. Поради тази причина, водопада е смятан за "открит" от шотландския мисионер Дейвид Ливингстън, който търсейки търговски път към източноафриканския бряг, видял водопада на 16 ноември, 1855 г. и го нарекъл Виктория в чест на английската кралица. За уникалният водопад се знае, че приближите ли от северния му край, той обявява присъствието си чрез образувания високо в небето бял облак от капчици и водни пари и чрез оглушителния тътен. Местно племе нарекло водопада „Мози-оа-Туня”(Димът, който гърми). Издигащите си на височина от 500м стълбове мъгла се забелязват от 40км и сигнализират за великолепното премеждие на нищо неподозиращата река. Защото, приближавайки се към него, Замбези е спокойна и пълноводна и само групичка острови нарушават мирното й течение. Нищо в околния пейзаж не предвещава предстоящата драма-нито развълнуваните пасища по границата на Замбия и Зимбабве, нито тържественият ход на реката.

  Спокойна и широка 1,6км по средата на пътя си, Замбези рязко се гмурва надолу над ръба на скалата и изцяло променя характера си. Разкъсвана от бряг до бряг, водата пада на дълги талази, които кипят и бучат с неподозирана ярост, докато преминават през скалиста,стръмна теснина, в която рената е широка едва 60км. Спектала е наистина поразителен. Въпреки че водната маса варира спорид сезона, дъждовете карат набъбналата река да излее 540000т/мин приз скалистия праг. Това е най-широката пелена от падаща вода в света. При Дейнджър пойнт, скална издатина на отсрещната страна на теснината, струята запраща високо нагоре просмукания с водни пръски въздух, който заедно с капчиците мъгла спокойно може да отнесе в небето и носните къпички на туристите.

    Когато слънчевите лъчи се пречупят в намиращите се във въздуха водни капки, се образува искряща дъга. Отвесни скали и островчета разделят огромната пелена от падаща вода на три сектора и един от тях, водопадът Рейнбоу(Дъга), е получил името си от този ефект. Останалите два пада се наричат Мейн фолс(Основен водопад) и източен катаракт. В ясна лунна нощ воалът от пара образува необикновена лунна дъга. По протежение на надвесените над водопада скали има гъста тропическа гора, която остава зелена целогодишно, независимо от сухия сезон, през който равнините наоколо изсъхват. Великолепието продължава и надолу по течението, където цялата речна маса се спуска в тясна клисура и се втурва с бясна сила към водовъртеж, наречен Врящото гърне. След това реката продължава пътя си през зигзагообразни клисури още 64км. Хората от племето кололо, живили някога над водопада, се ужасявали от бурната вода и изобщо не се приближавали до нея. Племето тонга в съседство счита водопада за свещен, а дъгата за Божие присъствие. Те извършвали религиозни церемонии при Източния катаракт, където принасяли в жертва черни волове. Шотландският лекар и мисионер Дейвид Ливингстън, първият европеец, съзрял водопада през 1855г., го нарекал на името на  кралица Виктория. Той предприел пътешествие по дългата 2700км река Замбези с надеждата тя да се окаже „божият главен път”, чрез който да се открие Централна Африка. Ливингстън пътувал надолу по  реката с кану, когато на 16 ноември достигнал водопада, но много преди това съзрял стълбове от водни пръски. Спрял на малък остров на края на водопада и забелязал как отпред цялата водна маса сякаш просто изчезва. Той пише: „...Не ми стана ясно какво се случва, докато не пропълзях страхливо до самия ръб и не погледнах надолу в пропастта. Тя се ширеше от единия до другия бряг на Замбези и видях поток, широк 1000 ярда, да се спуска 100 стъпки надолу, а после внезапно да се  стеснява до 15-20 ярда. Целият водопад, от десния до левия бряг, представлява пукнатина в твърдите базалтови скали.” По-късно той уточнява, че е подценил истинските размери. Според него това е: най-прекрасната гледка, на която съм ставал свидетел в Африка. ...Човек не вижда нищо освен гъст бял облак... Белоснежната пелена приличаше на милиарди малки комети, втурнали се в една посока, като всяка оставя след себе си лъчи от пяна." На следващия ден той се връща на острова(днес Казерука или Ливингстънов остров), от който за пръв път е наблюдавал водопада. Там засажда праскови, кайсии и кафе и издълбава датата с инициалите си върху корта на едно дърво. По-късно признава, че това е единственият случай в Африка, когато се поддава на суетата.                   По време на второто си пътешествие до водопада през 1860г. Ливингстън измерва дълбочината на пропастта. За целта спуска въже, на което е завързал за тежест няколко куршума, и е прикрепил бяло платно. "Един от нас лежеше с глава, надвесена от стърчащата скала, и наблюдаваше платното, докато тежестта се опря на издатина. Спътниците му измериха 310 стъпки, което се намизаше в дълбочина 50 стъпки от водата, но в действителност дъното беше още по-надолу. Сега бялото платно изглеждаше като монета от една крона." Той определя дълбочината като 108м, което е приблизително 2пъти повече от това на Ниагарския водопад.

 Днес са известни повече факти, отколкото по времето на Ливингстън, за образуването на водопадите. Централната част на Замбия предсталява огромен басейн с базалтова лава с дебелина 300м, наслоена поради вулканична активност преди 200 милиона години-дълго преди съществуването на замбези. С изтиването си скалите се втвърдили и напукали, като се оформила прежа от разломи. Те се изпълнили с по-ронлива матирия и образували почти равнинна повърхност. Но преди 500000 години, когато Замбези потекла през равнинния терен, по пътя си достигнала до една от пукнатините. Водите  й започнали да отмиват ронливия пълнеж и образували ров. Реката го изпълнила, като се разбивала и бучала сред облци водни пръски, докато не открила път за бягство в най-ниската му част-от който се спуснала надолу през малкия снален праг в пролома. Така се появил първият водопад. Но процеса не спрял дотук. Изливащите се водни маси при прага на водопада започнали да подкопават края на скалата по най-уязвимите й места. Бучащи водни струи отмили по-голяма част от скалния ръб и разрушили речното русло нагоре по течението, като се образувала нова клисура, разположена под ъгъл с първата. След това реката се извила по-назад, достигнала друга източно-западна пукнатина и покопала ронливия й пълнеж. Пробивайки си път назад сред мрежата от пукнатини, тя оставила след себе си лабиринт от зигзагообразни клисури, разположени под ъгъл една от друга по течението.

 

 Днес по реката могат да се видят 7 подобни клисури и всяка бележи вече изчезнал водопад. Осмият пролом е този на настоящия водопад Виктория, но и той вече е ерозирал. Според някои изчисления Виктория е най-големият водопад в света. По протежение на теснините  ерозията настъпва с 1,6км или  за 10000 години. Вероятното място на девети водопад е при Дяволсния катаракт в западния край.                 

Виктория е част от 2 национални парка и е една от най-известните туристически дестинации в Африка. Част е от списъка на ЮНЕСКО за световно наследство. Водопадът е също едно от Седемте природни чудеса на света.

 

Костадин Койчев - kovak

 

 

                   БИТКАТА ПРИ ПОАТИЕ (732 Г.)

25.05.2011г.
   Във времето когато е създаден първия от Орхонските надписи. За които се знае, че са най-старите известни тюркски текстове. Те са издигнати близо до река Орхон през 732 и 735 в памет на двама от тюркските ханове, Билге и Кул Тигин. (Орхонските надписи са изсечени в два паметника със старотюркски руни /орхонска писменост/, разчетени от датския филолог Вилхелм Томсен през 1893.). В тази година 732, се е състояла битката при Поатие. Тя е следствие от двадесетгодишните арабски завоевания в Европа, започнали още през първите десетилетия на VІІІ в. По време на своите набези, арабите завладяват редица европейски земи и нахлуват дълбоко в стария континент. Владетелите на европейските държави не биха стояли безучастни срещу нахлуващите мисиолмани, нито пък биха позволили трайното усядане на арабите в Европа.

Арабите, представители на достигналия по това време връх на развитието си Умаядски халифат и предвождани от Абдур Рахман, достигат в своите завоевания до земите на Франкското кралство, застрашавайки значително териториите му. Виждайки опасността от арабите, франкският майордом Карл Мартел предприема решителната стъпка и на 10 октомври 732 г. франкската войска посреща арабската в покрайнините на Поатие. Събитията от стълкновението между двете армии бележат по-нататъшното развитие на историята на Средновековна Европа и стават едни от най – значимите исторически събития, оставили отражение в Средновековната история.

Независимо от случилото се край Поатие през онази далечна 732 г., източниците които ни дават информация за тази съдбоносна битка са малобройни. Кратка информация се намира в „Хрониката на Фредегар” и „Хроника на Изидор Беджки”.

Но в началото нещата започнали още през първите десетилетия на VІІІ в., арабите започват своите набези към Европа. 711 г. армията на Тарик ибн Зияд извършва едни от първите нападения над християнските кралства на Иберийския полуостров, като с това нахлува и в Галия. Умаядският халифат е достигнал своето върхово развитие и войските му заплашват европейските земи. Малко по малко арабите навлизат в стария континент. Устремени под ръководството на своите пълководци, арабите проявяват смелост като навлизат дълбоко във владенията на Византия и през 718 г. достигат до портите на самата имперска столица, но там срещат отпор от българската войска под командването на Кан Тервел.

Повечето историци на българското средновековие не пропускат да отбележат този момент от развитието на едва прохождащата и млада българска държава, оказал голямо въздействие върху по-нататъшните събития.

Разгромът обаче не възпира арабските завоевания. Напротив! Няколко години по-късно арабите навлизат все повече в европейския континент и завладяват много християнски градове, имащи важно значение за тогавашния свят. Възхита буди успешното окупиране на град Сицилия, превзет 720 г. от арабските сили. Тези арабски завоевания притеснили франкския майордом Карл Мартел, който управлявал франкското кралство повече от 25 години. Заплахата от арабите трябвало да се преодолее и да бъде отстранена всяка възможност те да навлязат в териториите на франкската държава.

Карл Мартел имал славата на владетел, който стъпквал „въстаналите срещу него” и предприел решителен ход срещу друговерците. Няма нищо учудващо в неговата постъпка, погледнато през очите на един средновековен владетел, изправен пред подобна заплаха за земите на кралството му. Засегнат ли се интересите на една държава и бъдат ли заплашени нейните територии, всеки ръководител би предприел подобни решителни действия, както забелязваме и днес този подход е доста актуален. Редица държави воюват за едни или други територии, но всяка пази ревностно своята земя и прави всичко по силите си, за да отблъсне евентуалните си врагове.

Същата е и постъпката на Карл Мартел, който предприема решителен поход срещу арабските войски, предвождани от Абдур Рахман, пресрещайки ги на 10 актомври 732 г. в покрайнините на градчето Тур, недалеч от границата на Франкското кралство и незамисимата по това време Аквитания, където в сражение между двете воюващи страни франките демонстрират успешна военна тактика.

Самото сражение се състои на 10 октомври 732 г. край Поатие. В някои извори, сражението се измества с шест години по – късно през 738 г. Повечето автори и изследователи на периода обаче приемат като година на стълкновението 732 г. която датировка е общоприета днес.

В сражението участие вземат франките, ръководени от австразийския майордом Карл Мартел и арабите, ръководени от арабския пълководец Абдур Рахман.

В процеса на своите завоевания, арабите навлизат все по.навътре в Европа, заплашвайки много земи. Тяхното разузнаване обаче си има значителни слабости, което е и една от причините за стълкновението край Поатие. Едно слабо проучване на пътищата и ситуацията в дадена област, превръща навлизащите в нея в слепци. Тази участ сполетява арабите през далечната 732 г. Представете си почудата им при вида на фракската войска, преградила пътя им напред. Поставени в подобно положение, нашествениците нямат друг избор, освен да се подготвят за битка.

Битката е представена в няколко реда от „Хрониката на Изидор Беджки”, който е съвременник на събитията край Поатие и в чиято хроника се описват действията на двете армии:

„Почти в продължение на седем дни и двете страни се въздържали от схватка, но в края на краищата се построили за бой. Хората на севера, плътно стоящи един до друг, доколкото стигали очите, подобно на неподвижна и ледена стена се биели ожесточено, покосявайки арабите с мечовете си. Народът от Австразия – хора с огромни размери на крайниците, с желязна ръка, с размах нанасяли удари в гърдите... Когато нощта прекратила битката, те останали нащрек с вдигнати мечове.”

Така направеното описание на битката създава въображаема картина на военните действия, съставляваща важна част от представата за битката през онзи есенен ден на 732 година. Настървеността на франките е породена от това, че ако не възпрат арабите в тяхното настъпление, християнските земи ще бъдат в опасност и още много християнски народи ще попаднат под властта на арабите. От текста става ясно още, че франкската войска е многобройна, което обаче не ни позволява да разберем точния брой на войската. В някои източници, авторите изказват твърдение, че Карл Мартел тръгнал срещу арабите със значтелно малък брой войска и дори в самото сражение арабските сили имали числено превъзходство.

Въпреки тези две различни сами по себе си становища на историците, точният брой на двете армии си остава загадка. Ясно обаче е, че хронистът Изидор Беджки, който както споменахме по-горе е съвременник на събитията, описва армията на Мартел по следния начин: „Хората на севера, плътно стоящи един до друг, доколкото стигали очите, подобно на неподвижна и ледена стена...”. Това описание може да бъде подвеждащо, тъй като историята ни е научила, че често пъти дадени историци на отминалите епохи величаят даден владетел или хиперболизират с дадени факти. Поради слабото споменаване на събитията и липсата на точна информация за броя на двете войски, потвърждението на истинността на това твърдение е невъзможно.

Както споменахме по-горе, двете армии седем дни не се нападат. Това е тактически ход за преценка на противника, както и възможност Карл Мартел да събере още войска. Под негово командване били редица по – малки войскови части, които обаче били пръснати из франкската територия с цел защита на определени местности, както и поради нуждата от войска там. Характерно и важно за последвалите събития е заеманата от войската на Мартел позиция. Самият той, като тръгнал срещу арабите ги изпреварил и пръв достигнал до мястото, където се случила битката. Достигайки там, той локилизирал армията си на висок хълм, който бил трудно достъпен и това изиграва голяма роля в самото сражение. Карл има преимуществото на терена, което позволява както ефективната атака от страна на силите му, така и ефикасната отбрана.

Седемте дни на ненападение могат да бъдат изнервящи ако погледнем през очите на един средновековен войн, стоящ лице в лице с въоръжена войска. Това положение изостря сетивата и кара човек да бъде нащрек. Бездействието изнервя арабския пълководец Абдур Рахман, който в крайна сметка дава заповед за атака. Трудно е да се каже дали това не е било прибързан ход, но кой би си тръгнал с подвита опашка? Дали заради вярата в численото превъзходство на армията си или поради факта, че отстъплението е равносилно на срам, този акт от страна на арабския пълководец е неясен. Последвалите събития обаче показват липсата на добра преценка от страна на арабския предводител. В опитите си да достигнат върха на хълма и съответно стоящите там франки, арабите започват да катерят стръмния хълм. Това обаче неутрализира част от силите им и в частност конницата им, която е тежко въоръжена и неможе да изкачи склоновете на хълма. Така арабите губят водещото си положение, а франките, строени в отличен боен ред и прикрити от дърветата, растящи по хълма имат защита и възможност за контраатака. Последвалите сблъсъци са жестоки. Няколко картини изобразяват сблъсъците между двете армии, една от които е на художника Шарл дьо Стьобен.

За събитията, разиграли се край Тур през 732 година има няколко версии, представящи по различен начин победата на Карл Мартел над Абдур Рахман. Критично трябва да подходим към всяка една изказана теза, поради липсата на достатъчно доказателства за потвърждението или опровержението на която и да е от тях. В повечето източници, войската на франките е представена като идеалната бойна формация и се споменава за конница, която има най – голям принос за извоюването на победата. Застъпник на тази идея е проф. Николов, който в своята „История на средните векове” споменава за наличието на такава конница и дава превес на участието й като изтъква, че победата е резултата от действията на въпросната войскова структура: „Голяма роля в борбата с арабите изиграфа франкската конница.”

Други автори не споменават за подобна част от франкската войска, като дори твърдят, че Карл Мартел удържа своята блестяща победа над арабската войска без каквато и да е конница. Такива твърдения от различните автори дават възможност за различни тълкувания, което позволява на изследователя да изрази своето мнение, защитавайки едната или другата теза. Погледнато от гледна точка разрастването на Умаядския халифат (виж прил. 2), по – приемлива би била тезата за наличието на конница във франкската войска, поради възприемането на развитието на халифата като развитие и на неговата армия, която надали би била победена без една толкова важна структура каквато е конницата за една войска в Средновековието.

Самата развръзка е когато неколкократните арабски набези претърпяват неуспех, което обаче не отслабва атаките им. Малцината успели да се изкачат по хълма се сбълскват с франките, които дисциплинирано стоят в плътен боен стой и отвръщат на атаките. В хода на сраженията на върха на хълма падат убити много войни от двете воюващи армии, но битката продължава своя ход. Устремени напред, арабите изкачват хълма и разбиват стената, изградена от войската на Карл Мартел. Започва хаотична битка, при която франките доказват верността си към своя майордом и го защитават, дори това да им коства живота. Похвална е постъпката на франките. Целта на арабите е видна. Те се стремят да ликвидират Карл Мартел, което ще сломи франкската съпротива, тъй като Мартел има виден авторитет сред войската и е единственият способен да възпре арабското нашествие. Войниците на Карл, калени в множеството битки устояват на ударите на свирепите араби, които вече прехвърлят хълма и по – голямата част от които е в центъра на сражението. Маптер покосява всеки, който му се изпречи на пътя, а неговите верни феодали го обграждат в плътен кръг, недопускащ врага да го повали.

Изходът от битката бил неясен. Двете страни се биели на върха на възможностите си. Някои франкски историци твърдят, че сред арабската войска плъзнал слух, че Мартел се стреми да ограби лагера им и да вземе плячката им от Бордо. Според същите тези франкски извори, част от арабите побягнали към лагера. Няма съмнение, че нещо е разколебало арабските сили. Трудно е обаче да се изяснят причините за това колебание. Бягството на някои от арабите обратно към лагера е изтълкувано от събратята им като отстъпление и започва масово оттегляне към лагера. Един арабски източник споменава, че в опита си да спре бягството на войската си, Абдур Рахман бил обкръжен от франките и убит. „Цялото войнство избяга пред врага” , откровено пише един абарски историк, „и мнозина погинаха в бягството”. Както знаем от повечето битки в историята, неправилното тълкувание на отстъплението на един, води до смут във войската. Подобна е и ситуацията през 680 г. край Онгъла, където византийската войска начело с Константин ІV Погонат воюва срещу новозаселилите се българи на Кан Аспарух и при оттеглянето на болния Константин ІV, армията му възприема това като бягство и настава смут, което дава превес на българските сили. Същото е и 732 г., когато арабите обръщат на бяг към лагера. Дали от страх или от алчност и стремеж да опазят открадното злато, не се знае. Този бяг е използван от Карл Мартел, който нанася такъв удар на арабските войници, които попадат под мечовете на хората ме, че впоследствие получава прозвището „чукът”. Това прозвище може да се тълкува като резултат от нанесения над арабите удар, който е тежък и пагубен за много арабски войни.

Денят след като армията на Мартел избива част от арабите, франките отново стоят на хълма и с готовност очакват настъплението. Чакането трае дълго, а от арабите няма и следа. Във франкската войска започват да се промъкват съмнения дали не се готви клопка. Всеки който е поставен в подобна ситуация би се зачудил същото. В конкретния случай обаче франките запазват самообладание, което е показно и от предприетите от Мартел действия. Той изпраща група да разузнае и да разбере какво става в лагера на арабите. Останалата част от франкската войска продължава да стои на хълма, където е защитена от природните дадености на региона. Това позволява при евентуална засада от страна на арабите да се спаси основната част от войската. Съгледвачите на Мартел се връщат с добри вести, че целият лагер е празен, а от арабите няма и следа. Претърсването на лагера показва, че арабите са напуснали светкавично лагера си, без дори да вземат нещата си. Мартел осъзнава, че през нощта арабите са избягали панически и са изоставили всичко. Той взема целия обоз на арабите и се връща триумфално в столицата на владенията си.

Победата, която извоюва Мартел над арабите при Поатие възпира арабското нашествие и след тази знакова победа той разширява владенията и влиянието си.

Години по – късно събитията, последвали победата на Карл Мартел над арабите имат голяма роля в по – нататъшното развитие на франкското кралство. Следващите събития показват, че арабите няма да се примирят така лесно с поражението при Поатие и ще подновят своите набези срещу Франкското кралство. Още 735 г. новият управител на Андалусия Укба ал Хаджад нахлува във Франция и превзема и плячкосва много градове, след което продължава завоеванието си като достига Авиньон. Арабските войски остават четири години в тези земи, като Карл Мартел отвоюва много от завзетите територии. Карл Мартел показва същата решителност както при Поатие и води решителни битки срещу арабските нашественици, като в крайна сметка ги изтласква през Пиренеите. Същата тази 735 г. херцог Одон умира и Мартел предявява претенциите си за неговото херцогство. Местните благородници обаче проявяват решителност и провъзгласяват сина на Одон за херцог, а Карл се вижда принуден да го признае.

Арабите се активизират отново, като сключват съюз с вестготските си съседи за общи действия срещу Карл Мартел. Карл вярва, че ако арабите се установят в Галия, това ще бъде пагубно за християнския свят. Действията на Мартел, последвали почти веднага не бдят никакво съмнение у историците, че той има за цел да възпре за пореден път арабските нахлувания. Воден от стимула за изтласкване на арабите, Мартел извоюва неколкократни победи над тях край градовете Арл, Авиньон и Ним. Никой не може да отрече големите му заслуги, както и неговите видни военни качества. Смел и решителен, той размахва меча си срещу арабските нашественици, нарушаващи мира и спокойствието на християнските земи. Арабите проявяват съпротива срещу армиите на Мартел, но въпреки своите действия остават във владение единствено на Нарбона и Септимания и в продължение на 27 години ги владеят без дори да могат да разшият владенията си.

Втората половина на VІІІ в. арабските земи изпадат в гражданска война и малко по малко започват да се разпокъсват от вътрешни конфликти. 759 г. синът на Карл Мартел Пипин Къси подчинява Нарбона. Династията Умаяди е изгонена, а франките започват да реорганизират войската си и създават тежка конница, подобна на арабската. Тези последни години показват, че въпреки интензивното си нападение, арабите в крайна сметка не постигат нищо и не печелят никакви територии. Неуспехите на един са повод за мнозина. Такива събития не са рядкост в историята. Не малко византийски императори са били детронирани заради неуспешните си военни кампании, немалко царе са убивани в заговори. Събитията с изгонването на Умаядската династия са показни за нарастналото недоверие към нея и за недоволството от неуспехите на нейните преставители, донесли на арабския свят само човешки загуби, но не и величие и огромни територии.

В резултат на грандиозната победата на Карл Мартел над арабите при Поатие, неговите наследници започват с гордост да се наричат Каролинги. По този начин се асоциира връзката им с великия пълководец и победител на арабите в няколко битки. Видно е и изтъкването на неговите успехи, както и разширяването на владенията на франките. Каролингите премехват управляващите Меровинги и поставят началото на една нова династия, чиито най – изявен представител е Карл Велики, надминал дори дядо си Карл Мартел в своите битки и начинания. Детайлна информация за личността на Карл Велики ни дава Жан Фавие, посветил цяла книга на прочутия франкски владетел.

Самата битка при Поатие получава широк отзвук в Средновековния свят. Няма съмнение, че победата на Карл Мартел бележи връх в развитието на франките, както и демонстрира успешна военна тактика и стратегия. Преценяването на географските особености и заемането на ключовите места е водещо в една битка и спомага за извоюването на положителен резултат. В своите походи, Мартел доказва качествата си на отличен пълководец и показва завидна храброст. Неговите успехи са символ на християнството, което побеждава арабските нашественици. Чрез победата на Карл Мартел се слага край на един труден период за християнския свят. Прекратява се навлизането на арабите в Европа и се сломяват всичките им опити за нарушаване единството на християнските земи.

Победата на карл Мартел е и възможност за разширяване на франкските владения, което пробужда недоволството на определени владетели. Въпреки трудностите обаче, Мартел размахва смело меча си, подкрепян от верни войници и феодали, готови да умрат в името на християнството. Смелостта през Средновековието е завидна черта в характера на повечето пълководци и войници.

Дълго време обаче името на Мартел е незаписвано от църковните писари, които не проявявали благосклонност към Мартел, който бил заграбил техните владения. Подобно нещо от страна на църквата е недопустимо, тъй като тя трябва по – скоро да е главен източник на възпяване на блестящата победа на Мартел над арабските войски, което донася покой за християнския свят. Карл Мартел защитава религията си като възпира набезите на друговерците и техните варварски нападения над християнски земи и църкви. Църквата обаче дълго проявява повече алчност отколкото разум. Както знаем, в историята има много случаи когато църкви и манастири злоупотребяват с дадените им грамоти за владеене на дадена области си приписват несъществуващи владения.

Въпреки всичко обаче, победата на Карл Мартел отбелязва края на арабската експанзия и името му става синоним на победата над арабите, както и символ на храброст и добра войскова стратегия. Доказан стратег, Мартел побеждава в редица битки. Неговото име и победата му при Поатие са изведени отново на преден план по време на лансираните в по – късен период кръстоносни походи, целящи освобождението на светите земи от арабите.

Личността на Карл Мартел няма аналогии в по – късните години. Де да имаше един Карл Мартел, който да възпре навлизащите османски турци през ХІІІ век, който да поведе армията на християните срещу османците. Историята може би щеше да е друга тогава. Карл Мартел заслужава признание за делата си и за победите, които е постигнал срещу арабите, дръзнали няколко пъти да навлязат в християнските земи. Личността му остава като висока звезда на небосклона на величието, като единственият успял да засенчи тази звезда е неговият внук Карл Велики, който извършва още по – велики дела и оставя голям отпечатък върху средновековната история.

Костадин Койчев - kovak

 

 

 

 

Велики империи:    Асирия   

07.08. 2010г.

    За този древен народ се не се знае много. Името и „Асирия” достига до нас от др. гръцки и др. римски източници. Самите асирийци наричали себе си на името на своя бог, Ашшур. Като държава Асирия възниква в края на ІІІ-то хил. пр. Хр. и просъществува до края на VІІ столетие пр. Хр. Територията на която се простира страната е разположена по горното течение на р. Тигър, Североизточна Месопотамия. През ІІІ хил. пр. Хр. от изток нахлуват субареите и родствените им хурритски племена. През втората половина на ІІІ хил. пр. Хр. по земите на бъдеща Асирия започват масово да се заселват семитските народи. Те се придвижват от юг и югозапад , от района на Сирийската пустиня. Липсата на данни не позволява с точност да се датира този процес. Северната група на семитските номади се установява по горното течение на р. Тигър, смесва се със субареите и така се формира асирийската народност. По език и произход асирийците са близки с акадите. Асирийският език се отличава от вавилонския главно по произношението. Освен това, по тези земи се заселват и шумерски търговци.
Не се знае с точност кога политически и етнически се оформя като една държава. На границата между ІІІ и ІІ хилядолетие на територията и съществуват племенни общности с центрове Ашшур, Арбела и Ниневия. За Близкия изток този регион има огромно значение – през него минават основните търговски пътища, снабдяващи земеделските райони с метали и дървесина. Удобното географско разположение на Асирия определя за векове водещата и икономическа и политическа роля в Предна Азия.
В началото на 23 в. пр. Хр. асирийските земи изпадат в зависимост от могъщото Акадско царство. Век по – късно Акад се разпада под натиска на дивите племена на гутеите и Асирия за известно време остава независима. През 21 в. пр. Хр. Асирия попада под властта на могъщата държава Ур /2112-2003 г. пр. Хр./ След падането на Ур, Асирия отново е независима.
Властта на най-древните владетели била силно ограничена. Те носели титлата ишшиакку и управлявали заедно със съвет от старейшини. Без съгласието на съвета на старейшините той не можел да взима решения. Първата стъпка към възникване на царска власт е обединението на титлите ишшиакку и укуллу /върховен жрец/.
Към средата на 19 в. пр. Хр. на трона Асирия седял Илушума. Оттогава съществува малък надпис, който ни осведомява, че Илушума е строил храмове и укрепвал религиозната институция, като опора на властта си. Наследник на Илушума е бил Еришум І. Той строил прекрасни храмове и дворци. Следващите царе са били принудени да водят изтощителни войни с номадските аморейски племена, станали причина за падането на държавата Ур. Амореите здраво се били укрепили в Шумер и Акад. Един от техните вождове Шамши – Адад І /1809-1781 г. пр. Хр./ е изиграл важна роля в Близкия Изток. С няколко успешни похода той е превзел редица градове по течението на Среден Тигър, накрая е успял да превземе и Ашшур. Той е поставил началото на Аморейската династия в Асирия. Шамши – Адад разширявал териториите на Асирия, провел редица важни икономически реформи. Въпреки това в средата на 18 в. пр.Хр. Асирия е отслабена и попаднала под властта на вавилонския цар Хаммурапи /1810 – 1750 г. пр. Хр./ През 16-15 в. пр. Хр. се издигнало могъщото царство Митани, което с помощта на Египет е успяло да завоюва няколко съседни земи, включително и Асирия. Но в края на 15 в. пр. Хр. Митани е значително отслабено от войните с хетите. Асирийските царе се възползвали от случая и започнали да водят самостоятелна политика.
Царете Ашшур-надин-аххе ІІ /1390-1380 г. пр. Хр./ и Ашшурубаллит установили дипломатически отношения с Египет и започнали да получават от там злато. Тогава Асирия преминала в настъпление, и започнала масирана асирийска експанзия. Ашшурубаллит превзел Вавилон и поставил на трона своя правнук. Ададнерари І /1295-1263 г. пр. Хр./ нахлул в Сирия и покорил териториите от гр. Харран до Кархемъш /на р. Ефрат/. Салманасар І /1263 – 1233 г. пр. Хр./ започнал война със северните народи в страната Урарту и основил там асирийски колонии. Тукулти – Нинурта І /1233 – 1196 г. пр. Хр./ предприел мащабни военни кампании на изток и югоизток в Елам, а също и на запад в страните Хана и Мари. В Северна Сирия разгромил сирийско – хетските царства, а на запад от езерото Ван унищожил коалицията на 43-та племенни вождове на страната Наири. Накрая Тукулти – Нинурта превзел Вавилон, разграбва го и срива укрепленията. Тиглат – Паласар І /1115 – 1076 г. пр. Хр./ превзел важните финикийски центрове и градове – държави Библ, Сидон и Арвад и им наложил данък. След неговата смърт, вследствие на продължителните войни, Асирия логично започнала да клони към упадък. Военната мощ на държавата се възродила при Ашшурназирпал ІІ /884-859 г. пр. Хр./ той значително разширил границите на своята империя, водейки унищожителни войни с обединените сирийски царства и държавата Урарту. Истинското имперско величие обаче настъпило при царуването на Тиглатпаласар ІІІ /745-727г. пр. Хр./ При неговото управление се усъвършенствали всички занаяти – стъкларство, металургия и строителство, появили се първите павирани пътища. Наред със зърнопроизводството се развило и градинарството. Тиглатпаласар ІІІ провел и голяма военна реформа. Държавният апарат е пригоден за военни нужди. Армията се попълва от свободното население, в състава и започват да влизат и контингенти от покорените народи. Основното ядро е пехотата, състояла се от копиеносци, стрелци, щитоносци и прашкари. Друг род войска била кавалерията. За първи път в Асирия се появили и инженерните войски, използвани за прокарване на пътища, строеж на обсадни машини, мостове, лагери. Асирийците за пръв път въвели желязното оръжие, което заменило бронзовото. Това дало на асирийската армия големи преимущества и я направила практически непобедима. Имперската бойна машина достигала 120 000 войници, по своята численост тя превъзхождала всяка една от тогавашните армии. Асирия се превръщала в страховита империя, чиито всепобеждаващи армии кръстосват Предна Азия и държат в страх подвластните народи и съседните страни. При следващите знаменити царе Саргон ІІ /722-705г. пр. Хр. /, Синахериб /705-681г. пр. Хр./, Асархадон /681-669г. пр. Хр./ и Ашурбанипал /669-626г. пр. Хр./ Асирия била в зенита на своята мощ, тя завладяла Вавилон, Сирия, Израел, Хетското царство, Финикия, Долен Египет, армиите и спират нашествията на кимерийци и скити.

Империята се простирала от Персийския залив до Средиземно море,
разположила се е на два континента – Азия и Африка. По своя блясък и величие тя нямала равна на себе си, нейната мощ и култура се налагат във всичко; архитектите и строят
прекрасни градове и
величествени дворци. Например комплексът „Дур-Шаррукин” /дн. Хорсабад, Ирак/ с неговите огромни зали и 6000 м2 барелефи е доказателство за уникалната асирийска архитектура.
Държавата е притежавала изобилие от учени и начетени хора, чиито творби са част от легендарната библиотека на Ашурбанипал. Пряко или с посредничеството на други народи, империята поддържала връзки с целия познат свят. И въпреки това, нейният крах дошъл.
Асирийските царе, в стремежа си към световна власт, създавали огромна, но нестабилна военна държава. Тази държава е единствената страна в световната история, която е водила непрекъснати войни в продължение на цели 700 години. Войната е била основния начин за разрешаване на политическите проблеми на Асирия, дипломация почти не са използвали. Чрез войната се набавяли роби, плячка, трупали се огромни богатства, необходими за поддръжката на двора, администрацията и постоянно действащата военна машина. В покорените страни Империята налагала политика на държавен терор, систематично се извършват масови депортации. Всичко това водело до чести бунтове и вълнения, с които асирийската армия е била принудена непрекъснато да се справя. Първите тревожни симптоми се проявявили още при Ашурбанипал, когато империята е на върха на мощта си. На последния велик асирийски владетел са били нужни големи усилия, за да поддържа единството на огромната държава. При неговите наследници разрухата настъпила бързо, започнали междуособици, борби за власт, разложението обхващало и армията. Покорените народи разбрали, че е настъпил моментът за избавление от асирийското господство.
Първият бунт е в Горен Вавилон.. Под водачеството на новия цар, енергичният Набопаласар, градът се готвел за решителна борба. Набопаласар е бил назначен с протекцията на Асирия и тя не се съмнявала в неговата лоялност, но именно той бил човекът, който ще нанесе на могъщата империя смъртоносния удар.
В борбата срещу Асирия, вавилонците намерили силен съюзник в лицето на мидийския цар Киаксар. В началото обаче, Киаксар се колебаел. Той знаел колко е опасно да се воюва срещу Асирия, но накрая се решал. Скрепили съюза с династически брак – една мидийска принцеса се омъжва за престолонаследника Навуходоносор.
Обединените сили нападнали веднага. Офанзивата била успешна – през 615 г. пр. Хр. паднал Киркук, през 614 г. пр. Хр. – Ашур. В 612 г. пр. Хр. съюзните армии превзели великолепната столица Ниневия. Отмащението било ужасяващо – жителите и са безмилостно изтребвани, измъчвани били дори жени и деца, градът е подпален, а последния асирийски цар Син-шари-ишкун е загинал в пламъците на опустошителния пожар. По заповед на Набопаласар Ниневия била сравнена със земята. Останките и били открити чак в средата на ХІХ в.
Столицата била унищожена, но Асирия оцеляла. Остатъците от асирийската армия, успели да се измъкнат от Ниневия, окупирали се в Харан, на ок. 160 км на запад, където провъзгласили за цар Ашурубалит, роднина на царското семейство. Там те чакали помощта, обещана им от египетския фараон Нехо ІІ. Египетската армия с бърз марш прекосила Сирия и при град Кархемъш се съединила със силите на Ашурубалит. През 605 г. пр. Хр. вавилонските войски под командването на Навуходоносор нападмали челно мощната египетско-асирийска армия. Сражението е кърваво, битката наистина е ожесточена и за двете страни загубите били тежки. В този момент египтяните бягат. Разгромът бил страшен, ефектът от победата бил поразяващ, Навуходоносор станал новият господар на Месопотамия.
Така великата асирийска военна машина престава да съществува, изгрява звездата на Нововавилонското царство.
Както се вижда и в по-късните епохи за всички империи няма такава, която да се е задържала вечно на върха. Всяка велика държава си има своя крах, рано или късно.

Kостадин Kойчев - kovak

                          

      

                  Microsoft е готов с Windows 8

  23.12.2010 г.   23:15 ч

             До година по време на изложението Consumer Electronics Show, което ще се проведе през януари  в Лас Вегас, може би ще бъде представена следващата версия на операционната система Windows 8, както и няколко таблетни компютъра, които ще конкурират заемащия лидерски позиции Apple iPad.
                                                 
Журналисти от The New York Times информират, че на изложението ще бъде показан таблет, производство на Samsung, който прилича на Apple iPad по форма и размер, но не е толкова тънък. Компанията Dell също се споменава като възможен производител на таблети на базата на Windows 7.

Според вестник "Живот и здраве" официално Microsoft не са заявили намеренията си за пускане на новата версия, но през юни тази година изтече информация, че корпорацията готви онлайн магазин Windows Store, ориентиран към приложението на Windows 8.

В едно интервю на американския компютърен магазин ComputerWorld работник от фирмата се оплака, че Windows 7 не работи добре на машини с touchscreen.

Това мнение бе подкрепено от Ед Бойд, който е вицепрезидент на един от отделите на фирмата Dell. Според него сегашната актуална операционна система на Майкрософт се справя отлично с мишка и клавиатура, но при работа с touchscreen има особени затруднения и небивалици. Но поради развитието на технологиите и по-специално на таблетите според него Майкрософт ще бъдат принудени да обърнат внимание на touchscreen работата с Windows 8 ако не искат да загубят потенциални клиенти.

Повод за тези думи е факта, че Dell ще пуснат на пазара таблет през 2011 година с големина на екрана 10 инча и все още не са решили каква операционна система да използват. Според Бойд засега Android, който се разработва от Google е много по-подходящ за целта, но пречката е, че няма достатъчно програми за Android все още и това е голям минус, който от Dell искат да предотвратят.

Костадин Койчев - kovak

 

 

         Далаверата – България

   14.09.2010 г

Да. Ама вие не сте ли чули? Тук си е рай. Първо уискито ти е 1 евро, бирата 0,5 евро, пък за да „изчукаш” момиче не ти трябват повече от 10 евро. А българките не са дебели и грозни, напротив. Те са красиви.

Не една българска медия ни показа през летния сезон пияни чужденци, които си правят каквото си искат из нашите курорти. Да евтиния алкохол и евтините жени водят до екстаз. За това чужденците предпочитат да почиват тук. Но дали това е желаната клиентела, или не? Защото тези хора не са много щедри, а освен всичко друго се бият, трошат и тормозят персонала на заведенията.                                Според БТВ много от пияните по улиците изглеждат на възраст под 18 години. Полицията обаче няма как да ги провери, тъй като паспортите им са в хотелите. Когато се напият и припаднат, ги намират ограбени. А това се случва най-вече, защото евтините питиета се консумират предимно с големи количества различни миксове дрога, която в България също е почти без пари. А на следващия ден много от участниците в нощните запои отново ще осъмнат в някоя от местните клиники, продължава публикацията.                                                 Но тази картинка се отразява най-вече на обслужващият персонал, които поради надвисналата около кризата безработица са длъжни да стискат зъби и да търпят простотията на чужденците.

Сезонът премина под мотото "Цените падат!", отбелязва немската агенция „Дойче веле” и дава пример с нощувка със закуска в 3-звезден хотел, която струва 15 евро, а малка чаша бира - под 1 евро.

Тази година около 5 млн. чужди туристи почиваха в България. Това са с 10 процента повече, отколкото през 2009. Ще рече, че 2010 е рекордна за туризма в страната ни. Още по-голям ръст - с 20 на сто - отбелязват резервациите от Германия. Обикновено германските туристи съставляват половината от летовниците от страните-членки на ЕС, припомня ДПА.

Това разбира се радва правителството на Бойко Борисов, макар и страната ни да се превръща в евтина дестинация за масов летен отдих на замърсени плажни ивици осеяни с евтини хотели, алкохол, дрога и леки момичета.

В едно свое интервю заместник министърът на икономиката Иво Маринов казва цитиран от dnevnik.bg , че със своите минерални извори и антични градове България предлага добри възможности също за културен и спа-туризъм. А след сензацията около откритите наскоро части от мощите на Св. Йоан Кръстител, България се надява, че районът около Созопол може да се превърне в един вид "нов Ерусалим" за поклонниците.

За това усилията на правителството и бизнеса да привличат туристи трябва да се насочи именно на там, към културния туризъм. Тези туристи ще донесат по-добър имидж за страната, определено повече приходи за хазната, и определено по-малко работа на болничните заведения и полицията.

                                   

 

 

 

   Днес е 3-и март - Ден на свобода и ново начало. Полага се началото на 3-а българска държава

                03.03.2010 год.

      Днешният ден е специален не защото е национален празник. Всеки ден може да бъде определен за такъв. Разбира се голяма част от държавите  по света също използват такъв ден за национален празник. Но в България този ден е различен той не е просто обикновен ден,       в                                             който сме се освободили от Османско иго. На този ден голяма част от българския народ се надига и подкрепя Русия с ясното съзнание, че не иска да има чужд владетел, който да се разпорежда с живота му. Със Санстефанския мирен договор България възкръсва отново на картата на Стария континент. И още със самото си възстановяване буди страх у европейските велики сили. За това те още на 13 юли 1878 г.под председателството на великия Немският канцлер Ото фон Бисмарк в Берлин се събират държавите Обединеното кралство – Великобритания, Австро-Унгария, Франция, Германия, Италия, Руското царство и Османската империя, Гърция, Сърбия, Румъния и Черна гора, и те решават да разпокъсат нашата държава на 3-и части. Княжество България – това е напълно свободна държава със статут на собствено управление, но временна руска окупация. Източна Румелия – свободна държа с българско и турско население под влиянието на султана. Македония е върната изцяло на Османската империя. Но да се върнем в началото на всичко това. А началото е много кърваво за българския народ. На 20-ти април 1876 избухва Априлското въстание. То е потушено по изключително жесток начин, чийто отзвук в Европа е повод за провеждане на Цариградската конференция. Решенията на Цариградската конференция са първото международно признание на правото на българите да имат своя държава в етническите си граници ,очертани вече от борбата за църковна независимост, санкционирано от всички Велики сили. Така Априлското въстание, макар и военен провал, непосредствено води до най-големия политически успех на българската поробена нация до тогава. Така това довежда до датата 8 юли 1876 г. когато Александър Горчаков и Гюла Андраши подписват Райхщадското споразумение, с което си разделят Балканите на сфери на влияние. Едновременно с изострянето на Източния въпрос , Русия подготвя стратегически план за война с Турция. Негов автор е генерал-лейтенант Николай Обручев. През август същата година османската армия нанася поражение на сръбските сили, което е най-неблагоприятния сценарий за руските и австро-унгарските интереси, тъй като не могат да претендират за никакви османски територии. От друга страна бруталното потушаване на Априлското въстание (1876) предизвиква широк отзвук в цяла Европа. В резултат на това през декември е свикана Цариградската конференция. На нея Великите сили обсъждат границите на една или повече автономни български провинции в рамките на Империята. Конференцията е прекъсната от османския външен министър, който уведомява делегатите, че Османската империя е приела нова конституция, гарантираща права и свободи на всички етнически малцинства и българите ще се ползват със същите права, като всички османски граждани. Въпреки това Русия остава враждебна към Османската империя, обявявайки, че конституцията е само частично решение. Чрез дипломатически преговори, през м. януари 1877 г. руснаците осигуряват ненамесата на Австро-Унгария в бъдещи военни действия в замяна на австро-унгарска окупация на Босна и Херцеговина след войната. Останалите Сили са блокирани от силната обществена подкрепа в цяла Европа за българската национална кауза, от съмненията си в способностите на руската армия, както и от вътрешни проблеми. През м. април Русия постига споразумение с Румъния за пропускане на руските войски през нейна територия. В него се включва и присъединяване към Русия на Южна Бесарабия (под руска власт и в периода 1812-1856) в замяна на обещание за присъединяване на Северна Добруджа към Румъния след войната. Ами да общите интереси на всички участници помагат за една кауза – освобождението на България. Поводът е отказът на Османското правителство да потпише Лондонския протокол на Великите сили с предложения за реформи в Османската империя. В отговор на 12  април 1877 г. , с издаден в Кишинев „Манифест“ на император Александър II, Русия обявява война на Османската империя. За участие във войната са привлечени Румъния, Сърбия и Черна гора. В състава на Въоръжените сили на Русия е Българското опълчение (12 Опълченски дружини) части набирани от не руски националности, финландско подразделение - III - Финландски Стрелкови батальон. И тъй войната се развива изключително добре за руските сили. Българите масово се вдигат и помагат, разбира е за нас българите, а и за развоя на войната като цяло изиграва най-важна роля битката при връх Шипка.На нея мисля да се спра по-подробно.

След боевете при Стара Загора,.Нова Загора и с. Джуранлии (дн.Калитиново ) Централната османска армия / с командир, Сюлейман паша/ се насочва да премине през Стара планина. Целта е най-вероятно съединяване с частите при Плевен и четириъгълника Русе - Шумен - Варна - Силистра. Състав на армията : 48 табура, 16 ескадрона и 48 оръдия, общо 27 000 войника. На 20 август след съсредоточаване се насочва към Шипченския проход. Разделена е на три колони : първа с командир Реджеб паша настъпва по линията с.Шипка - вр. Малък Бедек - вр. Свети Никола , нанася главния удар;втора с командир Шакир паша настъпва по линията с. Шипка - вр. Свети Никола , нанася спомагателен удар ; третата е общ резерв. Плана за действие предвижда фронтален удар срещу руската отбрана.

За отбрана на Шипченския проход е сформиран Шипченски отряд - войскова формация с началник, командира на Българското опълчение генерал-майор Николай Столетов. Включва част от Габровския отряд: XXXVI-и Орловски Пехотен полк, усилен от 21 август с XXXV-и Брянски Пехотен полк / командир генерал-майор Валериан Дерожински / и Българското опълчение : I,II,III,IV и V Опълченска дружина. Общо 7 500 войника и 27 оръдия. Отбраната е разделена на : предна позиция - южна / вр. Свети Никола /; главна позиция на три сектора - източен, западен и северен; общ резерв в седловината между вр. Свети Никола и вр. Шипка. Артилерийската поддръжка е от 4 батареи : от изток на запад - централна, дефетфунтова /малката / и стоманена батарея / пленена през м. юли при превземането на вр. Шипка /; от север - кръглата батарея.        На 19 август е открито съсредоточаването на Централната османска армия при гр. Казанлък и действия около гр. Елена. Силите на Южния Руски отряд / основно VIII-и Армейски корпус , командир генерал-лейтенант Фьодор Радецки / са насочени за защита на Твърдишкия и Хайнкьойския проход, оценени като вероятни за преминаване на османските сили. На 20 август генерал-майор Столетов открива действителния турски замисъл и изпраща на генерал-лейтенат Радецки тревожна телеграма : "Донасям безпогрешно, че целият корпус на Сюлейман паша, който виждаме като на длан, се развръща срещу нас на 8 версти от Шипка. Силите на неприятеля са грамадни. Говоря това без преувеличение, ще се защитаваме до крайност, но подкрепления са крайно необходими". Към Шипчевския проход с ускорен марш са насочени подкрепления. За тяхното пристигане са необходими три дни. На следващия ден 21 август започва героичната борба за Шипченския проход.

През нощта частите от колоната на Реджеб паша се предвижват къв връх Малък Бедек и около 7: 00 часа отхвърлят руските постове, изграждат позиция и разполагат батарея. Към 8: 00 часа атакуват руските позиции на връх Свети Никола. Нападението е отблъснато от пехотата и Стоманената батарея.

 

Генерал-майор Столетов преценява действията като начало на главния удар и подкрепя силите на полковник Толстой с целия пехотен резерв на Шипченския отряд (3 роти орловци и 8 опълченски роти) Около 9: 00 часа колоната на Шакир паша атакува Орлово гнездо. Нарушава заповедта да води само демонстративен огън и предприема фронтална атака срещу първата руска позиция (главна) в района на Малката батарея. Атаката е отбита, но османски подразделения се окопават на 150-200 метра от позицията и водят интензивна стрелба. Създадената обстановка дава основание Полевия щаб на Руската армия да разпрати съобщени до всички части: "Шипка е силно атакувана от армията на Сюлейман паша. Атаката започна сутринта. Боят е в разгара си. Атаката се води по фронта, като се обхождат и двата фланга. Положението е критическо". Настоява се пред частите на VIII-и Армейски корпус изпратени като подкрепление, да се движат максимално ускорено. Около 13:00 часа колоната на Реджеп паша предприема четвъртата си атака срещу Стоманената батарея, а от фланга атакува за пети път колоната на Шакир паша. В разгара на боя пристига с ускорен марш подкрепление, XXXV-и Брянски Пехотен полк (с командир полковнин Липински), който поема отбраната на западната и северната позиция. Отбити са още три турски атаки, като защитниците използват срещу врага и камъни и дървета, а според очевидци и труповете на умрелите си другари.

 

По този пръв повод генерал-лейтенант Радецки заявявя на военния кореспондент на френския в-к "L'Estafette", А. М. Млоховски дьо Белина: "Пишете главно за храбрите ми полкове и доблестното Българско опълчение, които , нямайки боеприпаси, отблъскваха турските атаки с камъни". Около 18:00 часа защитниците на прохода са устояли и атаките са прекратени. Османските сили са заели изгодни позиции за атака на следващия ден – връх Малък Бедек, връх Демиртепе и връх Демиевец.

На 22 август, Сюлейман паша отменя заповдта за нова атака. Организира подробно разузнаване и изработва план за действие на следващия ден. Османските сили инженерно подготвят заетите изходни позиции. Монтират нови артилерийски батареи на първата площадка под Орлово гнездо. Батареята на връх Малък Бедек е разширена до 8 оръдия. Частите на защитниците от Шипченския отряд се прегрупират и окопават. През целия ден с прекъсвания се води артилерийска престрелка. Затишието дава възможност да се спечели време за похода на руските подкрепления към Шипченския проход.

На следващият ден въпреки видимата умора ни на двата фронта турските атаки започват още около 4: 00 часа, като направленията на ударите са променени. Расим паша атакува в две колони върховете Узункуш и Кючюк Йешилтепе. Колоната на Салих паша атакува връх Свети Никола, и общия резерв връх Акри Джебел. Вейсел паша около 9: 00 часа изненадващо атакува източната позиция. Към обяд всичи атаки са отбити. Обстановка става критична към 16: 00 часа когато османските сили превземат връх Кючук Йешилтепе, а връх Узункуш е силно атакуван. Две роти български опълченци отбиват атаката. Отстъпването на връх Кючук Йешилтепе се схваща от отделни командири като разрешено отстъпление. Катастрофата е предотвратена от решителната намеса на средния команден състав: полковник Липински с 20 войника спира отстъплението в района на кръглата батарея, полковник Прерадович задържа състава на кръглата батарея, майор Чиляев връща опълченците на източните позиции, щабс-капитан Поликарпов задържа прислугата на централната батарея, а д-р Константин Везенков, който е старши лекар на Българското опълчение организира контраатака със силите на ранените, които могат да се движат. Към 17:30 часа на Шипка пристига първото подкрепление, ротата на поручик Буфало, по двама войника на артилерийски коне от XVI-и Стрелкови батальон на IV-а Стрелкова бригада (желязната), генерал-майор Адам Цвецински . До 18:00 часа батальона се съсредоточава, атакува, увлича подразделения от Орловския и Брянски Пехотен полк и превзема връх Кючук Йешилтепе. Пристига и II-а Стрелкова бригада от XIV-а Пехотна дивизия под командването на генерал-майор Михаил Драгомиров. Позициите са стабилизирани и към 22:00 часа решителния боя затихва по цялата линия. Сюлейман паша в донесение до Главната квартира заключава : "Никога не се е виждало такова жестоко и кърваво сражение". Оценявайки бойните качества, проявени на 23 август от Българското опълчение, неговия командир генерал-майор Николай Столетов в телеграма до Началника на Полевия щаб генерал-лейтенант Артур Непокойчицки заявява: „Що се отнася до българите, то не ще се уплашат дори ако ги изразходваме до последния човек". След няколко дни настоява: „Да се наградят, както е установено за частите от войските на нашата армия".

 Сутринта на 24 август командването на Шипченския отряд, подсилен с нови подкрепления до 14 820 войника е поето от генерал-лейтенант Фьодор Радецки. Възнамерява да подобри позициите с действия срещу командните височини заети от османските сили. На Сюлейман паша не е известна промяната на руските сили и подновява атаките, чиято главна цел е техния тилен участък. Настъплението започва колоната на Вейсел паша в района на шосето за гр. Габрово. XII-и Стрелкови батальон / майор Климович / отразява три турски атаки. Колоната на Шакир паша подлага от изток позициите на вр. Свети Никола на ожесточен, но неуспешен обстрел, а Салих паша атакува върха от юг. XXXVI-и Орловски Пехотен полк го отхвърля. Най-ожесточено е сражението от запад срещу втората група укрепления, атакувани от колоната на Расим паша. XVI-и Стрелкови батальон / подполковник Ходяков / отстоява вр. Кючюк Йешилтепе. При вр. Узункуш е ранен командира на XIV-а Пехотна дивизия, генерал-майор Михаил Драгомиров. Около 14: 00 часа подполковник Ходяков атакува без успех вр. Йешилтепе. В сраженията участват и 1 000 цивилни жители на гр. Габрово изпратени на позициите от генерал-майор Кренке. За техния принос свидетелства военния кореспондент на английския в-к "Dailly Nevs”, Арчибалд Форбс пред руския дипломат граф Николай Игнатиев: „ Той е във възторг от нашите войници, а хвали също и българите-опълченци. При това и 1 000 жители и деца габровци разнасяли под град от куршуми вода на нашите войски и даже на стрелците от първа линия, а също и изнасяли ранените с пълна самопожертвувателност". Към 22:00 часа боят завършва и противниците се връщат на изходните позиции.

На 25 август състава на Шипченския отряд е прегрупиран. Българското опълчение е изтеглено за възстановяване и превъоръжаване в Габрово. С новопристигналия 53-и волински пехотен полк руските сили достигат до 14 217 войника и 44 оръдия. Борбата е за изтласкване на османските сили от вр. Акри Джебел и вр. Йешилтепе на изходните позиции. Около 7 часа колоната на подполковник Липински /35-и брянски, 56-и житомирски и 54-и подолски пехотен полк/ овладява вр. Йешилтепе. Атакува от движение вр. Акри Джебел, но е отбита от колоната на Вейсел паша. Колоната на Шакир паша без успех контраатакува вр. Йешилтепе. При престрелка на вр. Узункуш е убит командирът на руския Габровски отряд генерал-майор Валериан Дерожински.

 

На 26 август колоната на Шакир паша подновява настъплението продължава срещу връх Йешилтепе. След негово флангово обхващане, руските сили се изтеглят на връх Кючюк Йешилтепе. В края на деня вече и двете страни са изтощили силите си за настъпление и преминават към отбрана за запазване на позициите. Завършва шестдневната борба за Шипченския проход.

На 17 септември Сюлейман паша прави още един безуспешен опит да превземе прохода.  

В началото на 1878 год. действащата руска армия е на  20-на км. от Цариград. Победата разбира се е пълна. Великобритания изпраща в Мраморно море боен флот, който да предотврати превземането на османската столица. Под натиска на другите Велики сили и след претърпените загуби (66 000 убити и 140 000 ранени) на 31 януари 1878 г. Руското царство сключва с Османската империя Одринското примирие, с което се прекратяват бойните действия.. На 3 март, Русия и Османската империя подписват Санстефанския предварителен мирен договор. Според него Румъния, Сърбия и Черна гора получават пълна независимост. Възстановява се Българската държава. Територии на Османската империя се поделят между Великите сили.

 Недоволни от засилването на руското влияние на Балканите, няколко месеца по-късно Великите сили предизвикват преразглеждане на договора на Берлинския конгрес. Сключения Берлински договор между Великите сили и Османската империя е окончателен и той разделя страната както добре ни е известно на три.

Но факта си е факт, че чуждите интереси са помогнали на нашето освобождение. Разбира се нашата пролята кръв е от голямо значение, колкото и да не го признават чуждите историци. Свободата не ние подарена, ние сме си я извоювали още с Априлското възстание, защото именно то довежда но последната Руско-турска война.

Денят 3-ти март се празнува от 1888 г. като Ден на Освобождението на България от турско робство. Еднократно като официален празник денят е отбелязан през 1978 г. по повод 100-годишнината от Освобождението. 10 години по-късно той става официален празник, а с решение на Великото Народно събрание от 5 март 1990 г. датата е обявена за национален празник.

Костадин Койчев - kovak

                                 

Коледа - семейният празник

   23.12.2009 г. 

 

 

  Най-хубавото време през зимата са коледните празници. Този период от годината джоба на всеки човек се опразва за добро или за лошо се пазаруват много подаръци, както за близки и роднини, така и за приятели и колеги. Този празник колкото и да се е комерсиализирал през годините лъха от себе си състрадание и доброта. На този празник благотворителността е на най-високо ниво. Просто самото послание Коледа носи полъх на доброта и романтика. Именно по това време децата са обсипвани с най-голямо внимание и са най-щастливи, а възрастните се вдетиняват и си спомнят за детството си. Но като цяло ние хората си се раждаме с детски акъл и си умираме с него. Колкото и да се правим на възрастни, когато пораснем в нас винаги ще живее едно малко скрито дете. Което ще се показва, когато най-малко очакваме. На коледа то се показва задължително. Именно за това тогава детските филмчета са ни интересни. Харесваме по-лекички филмчета, за предпочитане романтични, да на този ден не обичаме да сме сами. За това именно Коледа се смята за най-семейният празник в годината. Този празник е празникът на всяко християнско семейство и доколкото ми е известно и не само на християните. Защото той навлезе много дълбоко и сред азиатските народи, които взеха да го празнуват именно заради това, че той не е толкова религиозен празник колкото семеeн. Въпреки че той е най-християнският празник. Именно на Бъдни вечер се е родил Иисус Христос, човекът изкупил греховете на всички хора, като бил разпнат на кръст. Разбира се той далеч не е толкова интересен колкото е най-известното рекламно лице на Кока кола – Дядо Коледа. Той е известен още в различните култури като Санта Клаус, Свети Николай, Крис Крингъл и дядо Мраз. Според някой легенди той живее на Северния полюс или в Лапландия заедно с елфи или джуджета, които му помагат за изработването на подаръците за децата. Той лети с вълшебна шейна, карана от елени, и носи подаръци на послушните деца. Елените са: Дашър, Денсър, Пренсър, Виксен, Комета, Купидон, Донър, Блитцен и Рудолф. Докато децата спят, той се промъква тихо през комина и оставя подаръците под коледната елха. Е поне тъй казват, но никой не го е виждал, за да потвърди със сигурност дали е така. Знам едно нещо със сигурност, че дори да не е той, дори родителите на децата да се промъкват през вечерта и да оставят подаръчетата това е подтикнато от коледния дух и от цялата тази атмосфера на доброта и романтика, която се носи през тези дни. Бъдете добри по Коледа.

 

 

Костадин Койчев - kovak

 

           

Битката край Сливница
(5 ноември 1885 - 7 ноември 1885 година)
13.12.2009г.

        Битката край Сливница е решителното сражение във сръбско-българската война подбудена от съединението между Източна Румелия и Княжество България. Самото обединение буди недоволството на редица държави тъй наречени велики сили, сред които е и Австро-унгарската империя, която насъсква сръбският крал Милан Обренович и той обявява война на България на 2 ноември 1885 година. Като неговите планове са придвижване по пътя Пирот — Цариброд и чрез числено превъзходство да разбият българите в пограничните райони до Цариброд, след което да бъдат победени и пристигащите тракийски български части и да се превземат Видин и столицата на България - София, където сам крал Милан Обренович да излезе на трибуните и да продиктува исканията си за мир:
- цялата територия на България от сръбската граница до река Искър да бъдат включени към сръбската държава;
- сръбска окупация над останалата част от Княжеството;
преместване на българската столица от София в Търново;
- военен парад на сръбската армия в столицата на България, оглавяван от самия Милан;
- огромна парична компенсация.
Най – лошото че сърбите са си вярвали че ще го постигнат. Защото Сърбия разполага с 42 000 души и 800 кавалеристи за фронта срещу София (Нишавска армия) и 21 000 души на видинския фронт (Тимошка армия), както и 8 800 резерв, снабдени с 400 артилерийски оръдия, като се очакват още около 30 да пристигнат от Франция. По-късно сръбската войска достига до над 120 000 души (от които 103 000 редовна армия). Командирите - генералите Йованович, Милойко Лешанин, Джура Хорватович, Йован Белимаркович и други - са добре обучени, вече минали през две войни. Въоръжението на пехотата и медицинското обслужване е едно от най-модерните за времето си.
Снабдяването с храна и провизии също е добре организирано, чрез данък за населението и специални военни складове.

Докато България е млада страна, която току що се е освободила от Османската империя. Освен това братска Русия изтегля офицерите си от българските войски като демонстрация против Съединението.
Българите не разполагат с достатъчно офицери. Единствената надежда са завърналите се около 40 млади български офицери от руските военни академии, които са завършили само месец преди това, а някои дори са прекъснали обучението си.
Сержантите също не достигат, затова за сержанти на българските роти са избрани 30 юнкери. Общо през казарма в Княжество България и Източна Румелия са минали 86 000 души, и заедно с доброволците и опълченците армията наброява малко над 100 000.
Българската пехота разполага със стари пушки (на повече от 10-15 години), а артилерията с 200 артилерийски оръдия, от които 40 са повредени и неизползваеми.
Боеприпасите също не са достатъчно, както и униформите. Такива имат само редовните войници, а запасните, опълченците и доброволците са със собствени дрехи.
Храната се събира главно от доброволно предоставяне на населението или чрез дарения на богати българи извън граница.

Лекарското обслужване по това време е на ниско ниво - в цяла България има само 150 лекари и 8 ветеринари, които трябвало да се грижат за всички коне в обоза и кавалерията. Военни болници не съществуват.
Войската е разделена на два корпуса - Източен - където се намира по-голямата част от армията и който е съсредоточен на турската граница и Западен корпус, който събира останалите войскови части по сръбската граница. България разполага с план за война срещу Османската империя, но не и срещу Сърбия.

Видин и Трън са допълнително укрепени.

След като войната е обявена, планът за действие е следният:

Слабият Западен корпус да се отбранява, до пристигането на силния Източен, след което да се предприеме атака. Преди началото на усилените военни действия, Западният корпус е разделен на други два - отново Западен и Северен, като Северният трябва да отбранява Видин, а Западният отговаря за защитата на София. Командири са капитан Атанас Узунов и майор Аврам Гуджев, който по това време е българският офицер с най-висок чин. Главнокомандващ на всички български армии е княз Александър I Батенберг. Затова тази война се нарича войната на капитаните.

Но „уви” никой не е включвал в сметките българският боен дух и героизъм.

Сутринта на 5 ноември започва решителното Сливнишко сражение при съотношение 12 000 българи срещу 25 000 сърби. Към 9 часа сутринта сърбите напредват, но батареята на капитан Георги Силянов ги отблъсва бързо и без да даде жертви. Българите започват контраатака при село Мало Малово, както е наредил княз Александър I Батенберг, и скоро сръбските части са принудени да отстъпят. Сражението се води предимно на този фланг, като сърбите извършват постоянни нападения, но без успех.
В битката българската артилерия помага много на пехотната войска, чрез усилен огън, но въпреки това десният български фланг се изтегля до укрепените позиции поради липса на боеприпаси.

Докато битката при Сливница е в разгара си, сръбската Моравска дивизия превзема Брезник и се насочва към левия фланг на българските позиции в Сливница. Шумадийската дивизия се съединява с Дунавската и Дринската при сливнишките позиции.

На левия фланг положението не е толкова добро за българите. Шумадийската и Моравската дивизия настъпват от юг и югозапад. Срещу тила на моравците, чийто щаб се намира в Брезник и които настъпват към Гургулят, са изпратени 1 950 души под ръководството на капитан Стефан Кисов. Въпреки че в крайна сметка е разбит, българският отряд забавя цялата Моравската дивизия в придвижването ѝ към Сливница, където се решава изхода на войната, и заставя сърбите да отделят два батальона за прикритие от юг.

На 7 ноември, идват дълго чаканите нови попълнения и в двете страни, сърбите достигат 40 000 души, а българите 32 000 души.

Рано сутринта на 7 ноември капитан Христо Попов и воденият от него отряд се насочват към село Гургулят, там срещат 3 сръбски батальона, една батарея и един ескадрон и ги разгромяват в Битката при Гургулят.

По това време сръбските войски на северния фланг се съвземат и си връщат част от изгубените терени. Българите контраатакуват. Капитан Марин Маринов - командващ Бдинския полк, нарежда щикова атака:
- „На нож“, - като сам повежда бойците си и за съжаление пада в боя. По-късно Бдинският полк е подкрепен от плевенските дружини и една батарея. Развихря се ожесточена борба за надмощие, но по-слабите духом сърби не успяват да издържат и обръщат в бяг, от тук нататък ходът на сражението е решен. По обяд на 7 ноември българите минават в настъпление.

Отрядът на капитан Коста Паница разгромява сръбските войски при Ропот и Комщица и навлиза в Сърбия, като с това приключва битката при Сливница.
Десет дни по-късно Сърбия капитулира. И единствено навременната намеса на Австро-Унгария спасява западната ни съседка от настъплението на нашите момчета.
Преговорите за примирие между България и Сърбия приключват на 7 декември. В последвалите преговори за изготвяне на мирен договор взима участие и Абдулах Меджид паша - представител на Османската империя, която по силата на Берлинския договор от 1878 е считана за сюзерен на Княжество България. Мирният договор е подписан на 19 февруари 1886 г. в Букурещ.
Тази малка победа наглед, всъщност води до световно признание на Съединението между Княжество България и Източна Румелия. Тя води и до друго, до това, че може да сме били млада държава но, е трябвало да се съобразяват с нас. Защото вместо сръбски военен парад в София, войната свършва с парад на българската армия в Белград. Тази война донася за Сърбия по-късно редица политически проблеми. През 1889 г. сръбският крал Милан Обренович абдикира в полза на сина си заради тригодишното политическо разклащане в Сърбия след Сръбско-българската война и предизвиканото недоволство срещу него от загубата на войната.
Докато тази война за България донася признание, че имаме дипломация, че имаме добри офицери. До тогава за България се е гледало, като един изкуствен продукт на руската политика(според професор Андрей Пантев). Тогава ние доказваме за първи път че сме способни сами да водим война, и да печелим без чужда помощ. Доказваме пред света, че имаме боен дух достоен за уважение.
И все пак не трябва да омаловажаваме факта, че тогава страната ни е стояла добре икономически в Европа. Имали сме износ на зърно и животни. Българина, който отива на фронта не се бие за една гола идея наречена „България”. Той отивайки там знае че се бие за собственият си имот, за своето парченце земя. Защото тогава, не че не е имало бедност, но хората са имали земя. Собствена земя заради която са отивали да проливат кръвта си.
Но не малка е и ролята на самият български княз Александър Батенберг, който сам ръководи и то от „мястото на събитието” военните действия. Самият факт, че българския войник е виждал своят княз на бойното поле му е давал допълнителна мотивация да се докаже.
Това е само една от малките битки, с които можем да се гордеем, че сме българи.

Костадин Койчев - kovak

 

                     Още клипчета