<                                                                                                

Открий нещо ново за СЛАВЯНИТЕ...

                                             

                                                               ТРАКИ  СЛАВЯНИ  БЪЛГАРИ  БЛОГ  АРХИВ

                               

 

                                                                                                                                  

                                                                               

                                                                                                                            Славяните

            Още  в ХІІ в. се търси отговор, откъде произлизат славяните. Средновековните летописци са мислили, че тяхната най-стара родина е долното течение на река Дунав. Изхождайки от библейския разказ, те считали, че тяхната история започва с вавилонското стълпотворение, което разделяло човечеството на 72 рода. В днешно време науката е установила, че  славяните са част от индоевропейското семейство (индоевропейска езикова и етническа общност.). Независимо от всички теории за тяхното разселение, безспорен е факта, че тяхната родина е Европа. Архелогически и лингвистични проучвания доказват, че са населявали обширна област, заключена между Карпатите, Балтийско море и реките Одер, Днестър и Днепър. Около първото хилядолетие пр. Хр. се оформил общ праславянски език, който имал редица сходства с езика на балти и германци - непосредствени съседи на славяните. Херодот пише за неврите и будурите, в споето произведение "Историята". За  тях се смята, че са славяни.                                                                                                          По-сигурни писмени источници датирани от І и ІІ в. след Хр. са на Римският историк Тацит. Той ги назовава с едно общо име - "венеди", и ги поставя в съседство с германците. За венедите споменават също и Плиний Стари и Клавдий Птоломей.  В резултат от Великото преселение на народите през ІІІ в. част от славяните започват да се разселват от старата си родина. Оформили се три племенни групи славяни - западна, наречена "венеди", източна - "анти" и южна - под името "славини".

   До V в. южните славяни заели териториите северно от р. Дунав(приблизително земите на днешна Унгария, Румъния и част от Украйна). Така те станали съседи на римо-византийската цивилизация, която оказвала значимо влияние върху тяхното развитие.

Славяните се отличавали с едрият си ръст и удивителната си издръжливост на несгоди. Очите им били светли, а косите червеникаво руси. Живеели по родове с вождове и старейшини начело. При опасност или пред поход няколко племена се събирали под огромен дъб и избирали общ вожд, наречен княз.

В продължение на векове славяните се занимавали с лов, риболов, животновъдство и примитивно земеделие. Занаятчийските им изделия също били груби. Всеки боец имал лък, малки стрели, намазани с отрова, и едно две къси копия. Щитовете им били яки, но неудобни за носене. Знаели много хитрости – предпочитали да се бият в гористи, тесни и стръмни места. От средата на VІв. Обаче нападенията срещу Византия ги принудили да усъвършенстват въоръжението си. Вече разполагали с обсадна техника (каменомети, тарани, овни и др.). Използвали и кораби за обсадите на Солун и Константинопол (Цариград). Всички византийски автори отбелязват изключителното гостоприемство на славяните. През 448/449 г. на път за двора на Атила византиският пратеник Максимин бил черпен от местните жители с питие, наречено медос – това е любимото питие на славяните, приготвено от пчелен мед – медовина.
От древни времена славяните обожествявали природата. За това и въздигнали своите дървени идоли в близост до реки или езера, пещери или вековни дървета. Там под откритото небе измолвали благоволението на боговете, като поставяли пред идолите дарове от плодове, храна исъдове с вино или медовина. Там убивали и жертвените животни.
Сред многото божества, в които вярвали славяните, върховен бог бил Перун – творец на вселената и повелител на мълниите. Почитали и особено Сварог – господар на огъня, както и Дажбог – бог на плодородието. Славяните се прекланяли и пред някои богини. Лада дарявала красотата, а Морена носела смъртта.
Според славяните многобройни невидими свръхестествени същества обитавали света около тях. Дихове, вещици, джуджета, самодиви и змейове населявали планините и горите, а от реките и вировете излизали русалки. Разказвали си истории за момък, който искал да се ожени за самодива, или за змей, отвлякъл девойка. Ако пресъхнел кладенец, славяните казвали, че ламя е изпила водата му или русалка я е спряла. Но тези фантастични същества някога помагали на хората в беда.
Славяните вярвали в задгробния живот. Те обличали мъртвия в празнични дрехи, слагали му най-скъпите накити и различни предмети, които да му служат в отвъдния свят. След това тържествено го изгаряли върху дървена клада. Останките полагали в глинени съдове, които погребвали в некрополи. В тях заедно с праха на мъртвия поставяли и съдове с храна и вино. Днес археолозите разкриват древните некрополи и така узнават много за живота на славяните. Парчетата от керамични съдове говорят, че в началото славяните не са познавали грънчарското колело, а правели съдовете си, като лепели глината. Откритите гривни, обици и пръстени показват, че славянските майстори са изработвали и украшения от метал. Златните накити са рядкост и носени вероятно от заможни жени. Намерени са железни ножове, сърпове, токи и игли, с които славяните са си служели във всекидневието.

Перун – едно от главните древнославянски божества, главен бог у южните славяни. Олицетворява бурното море, светкавицата и гърма. Почитан е също като бог на земеделието – дарител на дъжда. Принасяли му в жертва бикове (понякога и хора). С името Перун у южните славяни се свързват наименованията на гори, местности и цветето перуника.


Дажбог – в древнославянската митология бог на слънцето, син на Сварог. Предполага се, че е почитан и като бог на плодородието. Името се тълкува като “бог подател”.


Лада – старославянско божество, почитано като богиния на женитбата и веселието. В старославянския фолклор думата Лада се употребява за припев в обредните народни песни. От нея произлиза българското ладуване – пеене на пролетни песни, придружено с гадания за бъдещия съпруг на момата, които се припяват.


СЛАВЯНСКИ ПЛЕМЕНА И ПЛЕМЕННИ
ОБЕДИНЕНИЯ




анти между реките Днепър и Днестър
берзити обл. Берзития в дн. Зап. Македония

                                                   За проф. Иван Дуйчев

          http://www.uni-sofia.bg/var/ezwebin_site/storage/images/universitet_t/drugi_obrazovatelni_zvena/cent_r_za_slavyano_vizantijski_prouchvaniya_prof_ivan_dujchev/prof_ivan_dujchev/107327-8-bul-BG/prof_ivan_dujchev_medium.jpg                                                                                                                http://www.clio.uni-sofia.bg/bg/dujchev.jpg                                                                                                          

    Видният български историк и филолог проф. Иван Дуйчев e роден на 18 април (1 май) 1907 г. в София. Основното си образование получава в София и Лом. През 1928-1932 г. следва история в Софийския университет, където учи при проф. Васил Златарски, проф. Петър Мутафчиев, проф. Петър Бицили и бива повлиян от проф. Георги Кацаров и проф. Янко Тодоров. Неговата дипломна работа е посветена на българо-византийските отношения през ранното средновековие. През 1932-1936 г. с българска държавна стипендия специализира в Рим, където изучава в Римския университет при проф. Силвио Меркати, по късно кардинал Меркати, византийска история и филология. Тук защитава докторат на тема "Българските Асеневци във Византия" (1934 г.). В същото време следва и завършва Школата по архивистика и палеография към Секретния архив на Ватикана. През тези години, благодарение на проучванията си в Ръкописния отдел на Ватиканската Апостолическа библиотека, публикува редица необнародвани материали, отнасящи се до средновековната българска история, до историята на XVII в. и конкретно за католическата пропаганда в България и биографичните данни за Петър Богдан Бакшев, Петър Парчевич, Филип Станиславович и др.

От 1936 г. Иван Дуйчев е асистент, после доцент (1939 г.) по българска история в Софийския университет. След смъртта на проф. П. Ников и проф. П. Мутафчиев поема последователно ръководството на катедрите по византийска и балканска история. През 1946 г. е отстранен като преподавател от Софийския университет и през 1949 г. започва работа в Института по история към Българската академия на науките - отначало като старши научен сътрудник (1950 г.), след това като професор (1967 г.) и ръководител на секцията по библиография и историческа информация и документация. През 1948-1949 г. Иван Дуйчев чете два курса от лекции пред студенти от курса за библиотекари към Българския библиографски институт - Историческа библиография и архивистика. През 1971 г. е удостоен със званието Заслужил деятел на науката, през 1977 г. е обявен за Народен деятел на науката, а през 1981 г. е избран за академик.

Проф. Иван Дуйчев е публикувал редица книги и над 1000 научни студии на 15 езика. Той е редовен сътрудник и член на редколегията на най-важните европейски и американски специализирани периодични издания в областта на византологията и славистиката като Slavia (Загреб), Труды отдела древнерусской литературы и Византийский временник (СССР), Travaux et mémoires (Франция), Jahrbuch der Ősterreichischen Byzantinistik (Австрия), Orientalia christiana periodica и Studi veneziani (Италия), Biblioteca Sanctorum (Италия), Corpus fontium historiae mediaevi (Рим), Balcanica и Зборник Радова византолошког института (Югославия), Byzantinische Zeitschrift (Мюнхен), Byzantinoslavica (Прага), Byzantion (Брюксел), Studi byzantini e neoellenici (Рим), на специализираните списания, излизащи в Белград, Питсбърг и Калифорния, както и на Repertorium fonti historice mediaevi (Рим), Revue d'histoire ecclésiastique (Париж), Lexikon des Mittelalters (Мюнхен), Dictionnaire d'histoire et de géographie ecclésiastique (Париж) и на български периодични специализирани издания.

В чест на 70-годишнината на професора, излязоха сборници в България, Русия, Франция, Англия, САЩ, Белгия, а на 80-годишнината му в София - Studia Slavico-Byzantina et Mediaevalia Europensia, I-II. Член е на Академията на науките в Палермо (1967 г.) и на Византоложкия институт в Палермо (1974 г.), Неапол (1974 г.), Сполето (1978 г.), на Британската академия на науките (1976 г.), на Сръбската академия на науките (1980 г.) и на Понтификалната академия по археология в Рим (1984 г.). Проф. Дуйчев е носител на Хердеровата награда, присъждана от Виенския университет (1973 г.). Избран e за почетен доктор на Бонския университет (1977 г.) и става почетен член на Английското дружество за славистични проучвания (заедно с акад. Д. С. Лихачов). От 1977 г. е председател на Българската археографска комисия към Народна библиотека "Св. св. Кирил и Методий" в София.

В повече от половинвековната си научна дейност акад. Иван Дуйчев се докосва до почти всички страни от живота на българската средновековна държава, като се започне от заселването на славяните на Балканския полуостров, формирането на Българската държава, нейния политически и църковен живот и еретически движения. В голямата тема за славяните и Византия кирило-методиевският въпрос е един от основните. Редица публикации ученият е посветил на изворите за живота и дейността на двамата славянски първоапостоли, на тяхната литературна дейност и дипломатически мисии и на дейността на техните ученици. Дори споменаването на някои от неговите основни изследвания дават представа за богатата историческа и филологическа основа, върху която са разработени разглежданите въпроси: Из старата българска книжнина (кн. I и II, София, 1940; 2 изд. 1943, кн. II, София, 1944), Страници из българското минало (София, 1944), Рилският светец и неговата обител (I т., София, 1947; II т. Заветът на св. Иван Рилски, София, 2000), Естествознанието в средновековна България (София, 1954 - в съавторство с Цв. Кръстанов), Миниатюрите на Манасиевата летопис (София, 1962), Medioevo Byzantino-Slavo (I-III, Рим, 1965, 1968, 1971; IV, 1-2, София, 1996), Slavia Orthodoxa (Лондон, 1970), Българско средновековие (София, 1972), Проучвания върху средновековната българска история и култура (София, 1981), Il Cattolicesimo in Bulgaria nel sec. XVII (Рим, 1937), Лекции по архивистика (София, 1993), Византия и славянския свят (София, 1998). По-подробно за неговите статии и съчинения вж. Biobibliographie (София, 1996). През 2007 г., във връзка с честването на сто години от рождението на проф. Дуйчев, бе отпечатан репринт на Medioevo Byzantino-Slavo (IV, 1-2, София, 2007); В света на ръкописите - Аксиния Джурова (София, Университетско издателство, 2007). През същата година излезе от печат и библиофилското фототипно издание: Хрониката на Константин Манасий /Cod. Vaticano Slavo 2, 1344-45/ - със студии на Аксиния Джурова и Вася Велинова (Издателство "Милитос", Атина, 2007). В подготовка са библиофилски издания на славянския свитък-амулет от личната колекция ръкописи на проф. Иван Дуйчев - Cod. D. Slavo 31 от ХVІІ-ХVІІІ в. и Хроника на фамилия Булгари от остров Корфу (след 1772 г.) от личната колекция старопечатни книги на проф. Иван Дуйчев.

     Информацията е от :http://www.uni-sofia.bg/

 


браничевци обл. Браничево в дн. Сърбия
велегезити Тесалия
венети
(венеди,
венди) на запад от р. Висла
волиняни между реките Зап. Буг и Припят
дакийски
славяни на сев. от р. Дунав
драговити на сев. от Солун
древляни между р. Припят, Случ и Тетерев
дулеби зап. Волиния
езерци Пелопонес
илменски
славяни около Илменското езеро
кривичи между р. Двина, Днепър и Волга
лужишки
сърби по р. Шпрее
лютичи
(велети) между р. Одра и Елба и Балтийско море
милинги Пелопонес
ободрити
(бодричи) сев. клон на полабските славяни
полабски
славяни между р. Елба, Заале, Одра и Балт. Море
поморяни
(балтийски
славяни) обл. Прибалтийско Поморие
радмичи между реките Днепър и Десна
ринхини р. Ринхиос, дн. Ринхиос, Гърция
сагудати на изток от Солун
севери източна Стара планина до Черно море
северяни между р. Десна, Сейм и Сула
седем
славянски
племена между р. Дунав и Стара планина
славени между р. Днепър, Балатонското езеро,
Карпатите и р Висла
смоляни Родопите, по р. Места и Струма
стримонци по р. Струма
тимочани по р. Тимок